Емилио Салгари - Пещерите на съкровищата

— Не. Ние влязохме в пещерите на съкровищата — отвърна морският офицер.

— Вие! — възкликна Джорджо недоверчиво.

— Продължете засега вашия разказ — казах аз, — а после ние ще ви обясним какво се случи с нас.

— Тъй като Джим загуби бележката, която съдържаше необходимите упътвания, за да стигнем Сулиманските планини, трябваше да се доверя на беглите указания на жителите на Ситанда или на инстинкта на моя кафър. Навлязохме бодро в пустинята и смятахме, че ще я преминем лесно. Но скоро останахме безпомощни сред пясъчния океан, лишени от храна и вода. Все пак имахме щастието да стигнем до този оазис. Бяхме решили да починем няколко дни и след това да продължим към Сулиманските планини. Но едно нещастие ме направи неподвижен и ме осъди цели две години да водя незавиден робинзоновски живот.

Един голям камък, както вече ви казах, отместен от кафъра, когато търсеше птичи гнезда по върха на една скала, се събори върху мене и удари крака ми така силно, че останах сакат. След тази нещастна случка за мен беше затворен пътят и към пещерите, и към родния край. За щастие имахме достатъчно муниции и това ни спаси от гладна смърт.

Построихме си тази колиба, обработихме къс земя, засадихме я със сладки корени, диви репи и пъпеши и преживяхме както можахме. Изобилен дивеч идваше тук от всички страни на пустинята, за да уталожва жаждата си в прохладните потоци на оазиса. Така че месо не ни липсваше, и то без купон…

Уви, приятели, каква мъка беше това за мене! Непрекъснатата самота започна да се превръща малко по малко в непоносимо мъчение. При това нямах никаква надежда, че това някога ще свърши.

Така минаха две дълги години. Дрехите ни, станали на парцали, падаха постепенно от гърба ни. Започнахме да се обличаме с кожи от убити животни. Станахме същински диваци.

Загубил всяка надежда да бъда спасен от някой ловец на щрауси, бях вече решил да изпратя Джим в Ситандския краал да търси подкрепа. Убеден бях, че няма да го видя вече, не защото нямам доверие в него, а защото се боях, че ще загине при преминаването на пустинята. Но все пак бях решил да остана тук сам, забравен от всички, и така да завърша в нещастие последните си дни.

Ако бяхте дошли само няколко дни по-късно, Джим нямаше вече да бъде тук.

— Бедни ми братко — каза господин Фалконе силно развълнуван. — Твоите мъки се свършиха. Ние ще те отведем в родния край, който ти смяташе, че никога вече няма да видиш, и където ще можеш да живееш дълъг и спокоен живот.

— Благодаря ти, братко — отвърна Джорджо. — Но аз не мога да вървя.

— Ще направим носилка и ще те отнесем до Ситанда.

— Пътят е твърде дълъг.

— Няма значение. Ние никак не бързаме, нали, господин Кватермен?

— Да, господин Фалконе. Ще вземем с нас достатъчно количество вода и ще вървим бавно от залез слънце до зори.

— Аз се наемам да нося носилката заедно с Джим — каза Гуд.

— Благодаря ви, приятели! Няма да забравя тази услуга — каза Джорджо.

После, след кратко мълчание, продължи:

— Но наистина ли вие стигнахте Сулиманскиге планини?

— Да, братко — отвърна господин Фалконе. — Не само стигнахме там, но и влязохме в прочутите пещери.

— Вярно ли е, че в тях има диаманти?

— Съвсем вярно! Даже господин Кватермен и Гуд си взеха по една купчина от тях.

— Истински диаманти?

— От най-хубавите — казах аз. — Струват много и много милиони.

— Щастливци!

— Хм! Аз отдавна се отказах от моята част — каза господин Фалконе.

— Не, господине — казах аз. — Както делихме изпитанията, лишенията и опасностите, така ще разделим и облагите.

— Казах ви вече, че се отказвам.

— Тогава ние ще дадем вашата част на брат ви, нали, Гуд?

— Разбира се — отвърна той. — Джорджо е страдал най-много от нас и е бил най-малко щастлив от всички ни. При това ние тръгнахме не за да забогатеем, а за да търсим брата на господин Фалконе. Сега, когато той е при нас, от нас зависи да бъдем всички щастливи.

— Значи освен живота си ще ви дължа и своето благосъстояние? — каза африканският Робинзон. — Това вече е твърде много.

— Да не говорим повече за това — казах аз, — а да се приготвим за нашето връщане.

Два дни по-късно напуснахме оазиса на път за Ситанда.

Тъй като пътят, който предстоеше да изминем, беше твърде дълъг, направихме множество мехове от кожи на убити животни, които напълнихме с вода, а за нещастния ни другар сглобихме една носилка.

Преминаването на тази последна част от пустинята беше бавно и уморително. Често-често трябваше да спираме и да почиваме заради Джорджо. Но най-после, на седмия ден, стигнахме краала за голяма изненада на всички, които ни смятаха вече за умрели сред пясъците.