Емилио Салгари - Пещерите на съкровищата

Когато следите от убийството бяха премахнати и тишината отново се възстанови, свирепият цар се изправи на крака и се обърна към нас, като извика:

— Бледолики! Кои сте вие и от коя далечна страна идвате? Какво търсите тук, при нас?

Аз пристъпих напред развълнувано и казах:

— Ние идваме от много далече, от страната, която е разположена отвъд планините и голямата пустиня. Дойдохме тук да посетим твоето царство. Не знаем дали това ти харесва.

— Вие сте дошли от далече, за да видите много дребно нещо — отвърна ни царят. — На мен не ми е неприятно да ви видя и да ви приема, но знайте, че аз съм господарят на тези земи и че ако пожелая, бих могъл да ви определя същата участ, която постигна несръчния войник.

Ние знаехме вече твърде много за жестокостта на царя. Като чухме тези думи, по гърба ни сякаш полазиха мравки. Но все пак запазихме спокойствие и пълно хладнокръвие.

— Ти ни заплашваш — казах аз, като го гледах самоуверено. — Нима твоите войници не са ти разказали за нашата сила? Виждал ли си някога такъв човек?

Като казах това, направих знак на Гуд да излезе напред.

— Не — каза царят, като разглеждаше с учудване нашия приятел и издаваше особеното си удивление от монокъла, който бе втикнат в лявата орбита на Гуд.

— Никога не съм виждал човек с толкова бляскаво око, нито с бели крака.

— Сега вярваш ли, че сме надземни същества?

— Още не. Аз не съм видял нищо от вашата необикновена сила.

— Не са ли ти говорили за нашите огнени тръби?

— Да, но аз нищо не съм видял. И ако е вярно, че твоите тръби убиват отдалече, докажи ми това.

— Готов съм да ти докажа.

— Тогава убий човека, който се е облегнал ей там, на оградата — ми каза царят, като посочи един негър, който се намираше на сто и петдесет крачки от нас.

— Не! — отвърнах аз решително. — Ние не убиваме хората без причина. Ние сме навикнали да ценим човешкия живот. Накарай да изведат от твоя краал един вол и аз ще го убия, без да се помръдна оттук.

— Ако вашите оръжия не убиват хора, за какво ви са?

— Значи не вярваш, че могат да убиват и войници?

— Не! — каза царят.

— Е добре. Щом като се съмняваш в силата на нашите огнени тръби, заповядай на сина ти да застане на входа на краала и аз ще изпратя огъня срещу него.

— Ти си дързък, чужденецо! — отвърна царят с рязък глас. — Но все пак ми се иска да вярвам, че оръжията ти са силни, и засега ще направя опит само с един вол.

По даден знак неколцина негри изведоха един едър вол към изхода на селото. Аз се обърнах към генуезеца и му казах:

— Този път стреляйте вие, за да не помислят, че само аз и Гуд сме магьосници.

— Имате право — отвърна той. — Аз нямам изкуствена челюст нито монокъл, както приятеля ми. Нямам с какво да ги плаша.

Прицели се внимателно във вола, който бавно-бавно се отправяше към изхода на селото.

Дълбока тишина завладя огромния двор. Муха да бръмнеше, щеше да се чуе. Царят, Серага, старият вожд и всички останали войници бяха притаили дъх от страх да не пропуснат удара, и не откъсваха очи от вола и стрелеца.

Господин Фалконе дочака волът да се отдалечи на сто и петдесет метра и след това стреля.

Ударен право в сърцето, волът се повали мъртъв на земята.

Дълъг одобрителен шепот се понесе сред войниците, които бяха удивени от повалянето на грамадното животно.

Приближих се до монарха, който никак не криеше изненадата си, и му казах студено:

— Ако искаш, можем да опитаме сега дали оръжията ни могат да убият сина ти.

— Не, не! — възкликна царят уплашено.

— Ще бъдеш ли доволен, ако имаш и ти такова страшно оръжие?

— О, да!… — отвърна той и окото му блестеше от желание. — Ако можех да имам една огнена тръба като вашите, не бих се страхувал повече от никого.

Взех пушката на Венговел, която бяхме запазили, и му я подадох, като му казах:

— Ето подаръка на белите хора. Но преди това искам да ти покажа, че е също толкова страшна, колкото и нашите. Предупреждавам те обаче, че не трябва да я употребяваш против хората. В противен случай ще те сполети голямо нещастие. А сега кажи да забият едно копие в земята и аз ще ти покажа как това оръжие ще го разбие на парчета.

Заповедта бе веднага изпълнена. Прицелих се много внимателно в копието, за да не би да пропусна удара, и после с едно точно попадение го направих на трески за голямо учудване на царя и цялата му армия.

След това му подадох пушката. Той я пое живо и я постави до себе си.

В този миг грозното същество, което бяхме взели за маймуна и което се беше сгушило в краката на царя, се изправи и показа лицето си.