Емилио Салгари - Пещерите на съкровищата

Той прие с удоволствие предложението ми и започна да действува със зъбите толкова усилено, че ние му завидяхме и побързахме да направим същото.

Като завършихме вечерята, която беше придружена от неограничено количество бира, ние се настанихме върху пресните снопчета листа, донесени ни от негрите, които бяха оставени на наше разположение, и заспахме така дълбоко, че лъвове да заревяха, не биха ни събудили.

Към девет часа на другия ден старият Инфадоу дойде да ни съобщи, че царят е готов да ни приеме. За да не се покажем много любопитни, ние го помолихме да ни почака няколко часа, тъй като искахме и да се понагласим малко. Трябваше да постегнем също така и страшните огнени тръби.

Като се приготвихме, напълнихме внимателно пушките, за да бъдем готови за всяка изненада, и се отправихме към жилището на царя, придружени от група войници.

Царският дворец беше разположен сред града и заемаше доста обширно пространство. В средата се издигаха три големи колиби с извънредно изострени върхове, заобиколени с пръти, по които бяха проснати лъвски кожи.

Пространството между оградата и царските колиби беше заето от множество войници, въоръжени с копия и ножове, стоящи съвсем неподвижно, като бронзови статуи.

Видът на тези отлично построени и дисциплинирани хора, които пазеха пълна тишина, но ни гледаха не съвсем дружелюбно, произведе върху нас известно въздействие и пръстите ни несъзнателно потърсиха спусъците на пушките.

Водени от стария вожд, преминахме през гъстите редици и спряхме пред вратата на най-голямата колиба.

Изведнъж строените сред двора войници се раздвижиха и сториха път на внушителен мъж с орлови пера на глава, завит в блестяща леопардова кожа и следван от Серага, когото вече познавахме, и от някакво малко, грозно, човекоподобно същество, което отначало взехме за маймуна и което бързо се скри в един сенчест ъгъл на колибата.

Този човек беше царят. Той дойде до нас и хвърли на земята кожата, която го покриваше.

Видът на монарха произведе върху нас необикновено впечатление. Беше извънредно едър, почти гигант. Мускулите му бяха силно развити, херкулесовски. Устните му бяха големи и дебели като на всички негри. Носът му беше сплеснат. Едно от очите му беше съвсем черно и святкаше като въглен, другото обаче липсваше и на мястото му зееше страшна дупка.

Лицето му изразяваше неописуема жестокост.

Гърдите на гиганта бяха предпазени от стара стоманена броня, пристегната отстрани с няколко волски опашки — национално украшение на почти всички южноафрикански племена. На врата си носеше голям гердан от злато и скъпоценни камъни, а в дясната ръка размахваше огромно копие.

Царят хвърли поглед на строените сред двора войници и вдигна оръжието, което държеше в ръка. В миг се изправи гора от копия и хиляди гласове извикаха трикратно царския поздрав „Коум!“, като предизвикаха оглушителен и страхотен шум.

Тишината се бе отново възстановила, когато изведнъж биде грубо нарушена. Един войник по невнимание бе изпуснал щита си, който при падането си на земята произведе тъп звук.

Тоуала устреми жестокото си око към несръчния войник и му каза заплашително:

— Излез напред!

Нещастният войник потрепера под черната си кожа и след кратко колебание покорно пристъпи напред, казвайки едва чуто:

— Прости ми, царю. Без да искам, стана.

— Кой си ти, робско куче, и защо позориш войската ми пред тези чужденци? — изрева царят. — Ще платиш с главата си за това.

После се обърна към сина си и го попита:

— Остро ли е копието ти, Серага?

Младият престолонаследник пристъпи напред жестоко усмихнат, докато нещастният войник закриваше лице с двете си ръце, без обаче да направи ни най-малък опит да избяга от страшната съдба, която го очакваше.

Ние бяхме вкаменени от ужас, но не смеехме да се намесим, за да не обърнем гнева на страшния монарх против нас.

— Серага! — изрева царят. — Готов ли си?

— Да — отвърна принцът и размаха оръжието.

— Едно!… Две!… Три!…

Копието се заби в тялото на нещастния негър и той падна на земята, без да изпусне нито звук. Кръв заля гърдите му.

Господин Фалконе направи движение да се спусне напред и да стреля, но аз го задържах навреме, без негрите да забележат това.

— Ти си храбър, сине мой — каза царят, като се обърна към Серага, който изтриваше кръвта от острието на копието си. — Махнете оттук това робско куче!

Няколко души бързо излязоха от колибата и отнесоха трупа на нещастния войник, а една млада негърка засипа с пясък кръвта, която бе напоила земята.