Емилио Салгари - Пещерите на съкровищата

Инфадоу ни посочи една колиба, в която да се настаним. Около нея имаше малко дворче, а вътре беше покрита със сухи листа. Старият вожд изказа съжаление, че не може да ни предложи нещо по-хубаво, но ни увери, че ще бъдем достатъчно запазени от слънцето и праха.

Вътре в колибата имаше няколко разперени като люлки кожи, които щяха да ни служат за легла, както и няколко съда, пълни с вода за пиене и миене.

Току-що се настанихме в колибата и няколко негри доведоха един вол, който завчас заклаха и оставиха на наше разположение.

Избрахме най-добрите късове и възложихме на една млада негърка, която бе изпратена да ни прислужва, да ги опече. След това раздадохме остатъците на тълпата, която се беше струпала край оградата.

Щом яденето стана готово, изпратихме да повикат Инфадоу и царския син с молба да дойдат на нашата вечеря. Старият вожд се показа твърде признателен за направената му чест и имаше добро настроение, обаче Серага беше недоволен. Попитахме го на какво се дължи това. Той отговори, че е извънредно уморен от преживяното по пътя и че гори от нетърпение да стигне при баща си. Трябвало да положи грижи и за успокоение на свитата си, която започнала много да се страхува от тайнствената ни сила.

След свършване на вечерята останахме сами и взехме предпазни мерки, за да прекараме нощта спокойно. Не се доверявахме напълно на негрите, които можеха да се възползуват от съня ни, за да си направят някоя лоша шега.

Прегледахме внимателно оградата и стените на колибата, за да се уверим в здравината им, после напълнихме всички пушки и решихме да стоим на пост по два часа всеки.

Слънцето още не беше се вдигнало на хоризонта, когато пратениците на стария вожд похлопаха на вратата на колибата, за да ни обадят, че многобройната войска е строена и готова за път.

Скочихме на крака и след няколко минути напуснахме негърското село, поемайки с бързи крачки към Лоо, царския град. Два дни след това при залез слънце влязохме тържествено в столицата на царството.

Градът беше разположен сред равнина, пресечена на две равни части от извънредно хубава река, по дължината на която бяха построени живописни дървени мостове.

Дълбок ров, полунапълнен с бодливи растения, които представляват непреодолими препятствия за босите негърски крака, и здрава дървена стена правеха града неуязвим от външно нападение.

Като забелязаха стария вожд, стражите, които бдяха на входната врата, спуснаха подвижните мостове и ние, придружени и предвождани от многобройните колони на Инфадоу, преминахме голяма част от краала, като привличахме погледите на множество любопитни.

Стигнахме пред голяма колиба с кръгъл покрив и заобиколена от дървена ограда. Старият вожд ни покани да влезем в нея, като ни каза:

— Тази къща е за вас.

— Но кога ще можем да видим царя? — попитах го аз.

— Сега е много късно, а освен това трябва по-напред да го предупредя за вашето присъствие, без което би могъл да се разгневи.

— Лош ли е вашият цар?

— Ще видите утре — ми отвърна вождът, като въздъхна. — Влезте и почивайте спокойно.

Като каза това, той ни поздрави с ръка и се отдалечи, следван от многобройните си воини.

Едва-що влязохме в колибата, при нас дойдоха няколко негри, натоварени с храни, печени антилопени късове, мед, прясно масло, мляко, плодове и съдове, пълни с бира от сорго или ферментирало просо, която се оказа превъзходна.

Преди да започне да яде, Гуд претършува всички сандъци с надеждата да намери панталоните си, но за голямо негово неудоволствие тях ги нямаше.

— По дяволите всички тия негри! — възкликна той, като пръхтеше и въздишаше. — Да не искат да се представя на царя им с боси крака? Та това ще бъде най-голямото неприличие!

— Драги ми приятелю — каза генуезецът, като се усмихваше, — започвам да се боя, че вие никога вече няма да можете да ги обуете.

— Какво ви кара да мислите така?

— Предполагам нещо.

— Какво?

— Че тези диваци са предназначили вашите панталони за една много възвишена цел.

— Именно?

— Направили са от тях знаме.

— Знаме! — възкликна Гуд и започна да се смее неудържимо.

— Така предполагам.

— А! Хитреците! Значи ще се върна в моята Англия без панталони?

— Голяма работа! Не ви ли стига честта да ги видите да се развяват над двореца на могъщия кукуански цар?

— Дявол да ви вземе и вас, и глупавите негри, които ми отнеха тази толкова необходима дреха!

— Стига! — казах аз, като поставих пред Гуд едно хубаво парче печено. — Утешете се с тази превъзходна антилопа, която е толкова вкусна, че и на мъртвите би се прияло.