Емилио Салгари - Пещерите на съкровищата

— Не зная много нещо — отговори негърът. — Зная обаче, че големият път е построен от трудолюбив народ, който е живял по тези места преди нас. Нашите племена са дошли тук преди десет хиляди луни. Харесали са хубавата и плодородна земя и са я завладели с оръжие в ръка. Аз не мога да ви кажа повече, но ако искате да научите още нещо, ще трябва да се обърнете към нашата магьосница, която е много учена жена.

— Вашият роднина върху цялото царство ли царува?

— Тоуала е могъщ и царува над един народ, многоброен като пясъците на пустинята. Когато свиква войниците си за война, перата им покриват безкрайно пространство от страната.

— А защо държи толкова много войници? Вие няма с кого да водите война, тъй като сте защитени от голямата пустиня и от високите планини.

— От север страната е открита и опасността иде оттам. В първите години на нашето поколение трябваше да понесем две кървави войни, една вътрешна и една външна.

— Бунт ли е имало сред вашите племена?

— Да, предизвикан от двамата царски синове. Трябва да знаете, че цар Кафа имаше двама сина близнаци. У нас е обичайно да се убива по-малкият от наследниците. Но майката на царя се съжали над момчето, което трябваше да загине, и го изтръгна от палачите, които трябваше да го убият. След това го повери на магьосницата Гагул, която тайно го отгледа При смъртта на бащата облагодетелствуваният близнак, който се наричаше Имоту, биде провъзгласен за цар. Но тъкмо тогава избухна голямата война, в която царят не можа да вземе участие, тъй като беше ранен през време на лов. Народът започна да шушука против него, още повече че войската ни беше претърпяла известни неуспехи. Магьосницата Гагул се възползува от лошото настроение на племената и смело представи отгледания от нея близнак, като заяви, че той е законният цар. Избухна същински бунт. Цар Имоту, макар и още болен, излезе от двореца да успокои разбунтуваните. Но брат му се спусна върху него, замахна с копието и го уби на място. След това се обяви за цар на кукуаните. Жената на Имоту, научавайки се за смъртта на съпруга си, взе сина си Иньози, който беше тогава на три години, и избяга от царството, като се запъти към голямата пустиня. Какво е станало с тях, никой не знае, но всички смятат, че са умрели сред огнените пясъци.

— Значи, ако това дете бе още живо, щеше да бъде законният цар?

— Да, господарю.

В този миг се обърнах да видя какво правят приятелите ми и с голяма изненада видях Умбопа, който слушаше историята на стария вожд с толкова дълбоко изписано по лицето му удивление, че аз останах учуден.

— Много ли те интересува този разказ — попитах го аз.

— Извънредно много — отговори ми с тайнствен глас.

— Може би си слушал да говорят за Иньози?

— Да.

И без да каже нещо повече, той ми обърна гръб и продължи пътя си.

Вървяхме вече няколко часа, водени от стария вожд и неговата свита, и на един завой се оказахме пред многобройна тълпа негри, които вървяха към нас. Всички бяха красиви мъже, здрави и едри на ръст. Имаха големи щитове от волска кожа, дълги копия с широки острия и тежки ножове, окачени на кожени пояси.

Щом ни видяха, свиха бързо редиците и при великолепен ред заеха височините край пътя, така че ни затвориха пътя и биха могли да ни унищожат, ако поискаха.

— Кои са тези негри — попитах стария вожд, — приятели или врагове, с които ще трябва да се бием?

— Войници от моето племе — отвърна вождът. — Бях изпратил вестоносец да им съобщи, че пристигаме, и те са дошли да придружат приятелите на своя вожд.

Когато стигнахме сред техните редици, старият Инфадоу вдигна копие и изведнъж като страшен гръм от гърдите на хилядите воини се разнесе царският поздрав: „Коум!“

След това при най-пълен ред те се построиха отново и продължиха пътя си подир нас, за да ни придружат до краала.

Скоро стигнахме в едно африканско село. То беше заградено от всички страни с ров и защитено от висока и здрава ограда. Подвижни мостове, макар и примитивни, служеха за преминаване през рова.

Когато стигнахме във вътрешността, забелязахме, че негрите разбират малко и от благоустройство.

Краалът беше разделен на две от широк и удобен път, засенчен от величествени смокини. Покрай него се изнизваха живописни колиби, отделени една от друга със заградени дворове и градинки.

Туземни жени, привлечени от новата гледка, се стичаха от всички страни и ни поздравяваха с мощни гласове. Забелязах, че чертите на лицата им бяха много по-правилни и физиономиите много по-умни от тези на хотентотите. Гледаха ни с най-голямо учудване. Особено впечатление им правеха краката на Гуд, чийто бял цвят ги възхищаваше.