Емилио Салгари - Пещерите на съкровищата

— Какво искаш? Кажи и ще го имаш.

— Аз зная, че в тази страна има много диаманти, които вие не използувате за нищо.

— Вярно е. За нас блестящите камъни нямат никаква стойност.

— Е добре, ще ми дадеш ли от тези диаманти?

— Ще ти подаря всички диаманти, които се намират в царството.

— Скъпи приятели — намеси се Гуд. — Всичко това е великолепно, но как ще постъпиш ти, Умбопа, за да си възвърнеш правата?

— Какво ще ме посъветваш, чичо? — попита Иньози, като се обърна към стария вожд.

— Да почакаме тази нощ — каза Инфадоу.

— Какво мислиш да правиш? — го попита господин Фалконе.

— Ще предизвикаме внезапен бунт веднага след клането, което ще последва празника. Аз ще ида да поговоря с някои от вождовете, мои приятели, ще ги поставя в течение на работата и ще съберем толкова много войска, че ще смажем с един удар привържениците на царя. А през това време бъдете спокойни и си починете малко.

Инфадоу се тъкмеше да си върви, когато дойдоха няколко пратеници на царя, които ни носеха три блестящи стоманени брони, прилични на оная, която бяхме видели на гърба му, както и три саби и три величествени копия.

— Кой ви е правил тези брони? — попитах Инфадоу, когато царските пратеници си отидоха.

— Не мога да ви кажа. Зная само, че са ги употребявали старите ни владетели. Царят има няколко, но ги държи само за себе си, за да се предпазва от вражеските саби и копия.

— А защо ги праща на нас?

— Не зная, може би това означава, че ви уважава много. Облечете тези магически облекла и ще бъдете спасени от всякакъв удар на сабя или копие.

Ние послушахме съвета на стария вожд и намъкнахме здравите брони, после седнахме вън от колибата, нетърпеливи да разберем какво ще стане по-нататък.

Луната се появи зад високите планини, цялата равнина се осветяваше, сякаш беше ден. Няколко царски пратеници дойдоха да ни заведат на празника на вещицата Гагул.

Дворът на царските колиби беше изпълнен, както и преди, с множество войници в пълна бойна готовност. Оръжията им блестяха живо под бледите лунни лъчи, а дългите им пера се развяваха от лекия нощен повей.

Преминахме през дългите им мълчаливи и неподвижни редици и седнахме на посоченото ни място, което се намираше пред царската колиба.

Царят никак не се бави. Пристига със стоманената си броня, подобна на нашите, и със златна корона на главата, украсена с щраусови пера. В ръцете си държеше вилообразен бастун.

Престолонаследникът Серага и вещицата Гагул го придружаваха.

— Радвам се, че сте дошли, о, белокожи — каза весело царят. — Аз ще ви покажа след малко такова зрелище, каквото сигурно не сте гледали във вашата страна. Веднага ще дам знак за започване, защото часовете ще бъдат твърде кратки за големия нощен празник.

— Твърде кратки! Твърде кратки! — каза дрезгаво старата магьосница.

После стана, държейки в ръка една вилка, подобна на тази, която имаше царят, и извика остро и продължително.

Около петдесетина стари негърки, най-страшните, които може човек да си представи, се появиха изведнъж посред редиците на войниците. Образуваха голям; кръг пред царя и започнаха шеметно да играят под звуците на някакъв инструмент, направен от звънтящи камъни, и барабани от издълбани отвътре дървени клони, покрити с кожа.

Скачаха лудо, като че бяха избягали от ада. Изпълняваха някаква пантонима, която не би могла да се опише. Сред многобройните войнишки орди се подхвана тежка и еднообразна песен.

Изведнъж старите вещици се наловиха за ръце и се спуснаха като бурен поток към редиците на войниците. Последните, макар че бяха въоръжени, бързо отстъпиха назад, сякаш се бояха да не бъдат докоснати.

Нещастниците имаха право. Разбрахме, че всеки, който беше пипнат, биваше хващан от другарите си и замъкван пред царя, където няколко палачи го чакаха с големите си ножове, за да отсекат главата му.

Представете си нашия ужас при тази страхотна кървава гледка! Страхът, който обземаше войниците, започна да обзема и нас. Ние също не бяхме сигурни за живота си.

— Да бягаме! — каза Гуд. — Не мога да гледам такова нещо.

— Невъзможно — отвърнах аз. — Царят може да се разсърди и да хвърли върху нас тези дивачки заедно с палачите.

— Но аз не мога да устоя на такъв позор.

— Най-благоразумното е да не мърдаме оттук.

— А ако тези отвратителни вещици дойдат към нас?

— Ще си помогнем с оръжията.

Докато разговаряхме, кръвожадните вещици продължаваха да се спускат сред редовете на войниците, за да избират жертвите си, а царските палачи непрекъснато натрупваха главите.