Емилио Салгари - Пещерите на съкровищата

— Как?

— Кажете вие по какъв начин желаете.

— Дайте ни някакво доказателство за силата, с която го покровителствувате.

Ние се намирахме в голямо затруднение. Не знаехме, какво точно искат тези твърдоглави негри. Всички ровехме в мозъците си, за да измислим нещо, когато Гуд каза изведнъж:

— Да, да… О, вождовете ще бъдат задоволени напълно, дори ще потреперят!

— Какво искате да кажете? — го попитахме ние.

— Ще получат едно съвършено ясно доказателство за нашата мощ. Представете си, ще им го даде слънцето.

— Какво говорите, Гуд?

— Тази заран, като гледах малкото календарче, което нося със себе си, прочетох, че днес ще има пълно слънчево затъмнение.

— В колко часа? — попитахме ние.

— В единадесет за страните, разположени южно от екватора.

— Това затъмнение ще ни свърши добра работа — каза генуезецът истински развълнуван.

Погледнах го изненадано и даже малко насмешливо. Никога не съм бил силен по астрономична математика и никак не споделях възторга му, още повече че не вярвах в непогрешимостта на астрономите.

— Драги ми приятелю — казах на Гуд. — Сигурен ли сте, че явлението ще стане тъкмо днес?

— Така казва моят алманах — отвърна ми той.

— А ако астрономите са се излъгали?

— Невъзможно е.

— Искам да вярвам. Но помислете, че ако обявим великото събитие, а то не стане, ще загубим цялата си слава на надземни същества и ще съсипем заедно с нас и Иньози.

— Но защо? — попита Гуд с обичайната си живост. — Алманасите винаги се съставят научно и щом като обявят затъмнение, то неминуемо ще се появи в точно определения час.

— Добре, карай със затъмнението.

Двамата приятели се заеха с някакви изчисления, от които аз не разбирах, и заключиха, че затъмнението трябваше да стане, за мястото, където се намирахме, малко преди пладне. Тогава, давайки вид, че нещо му е хрумнало, Гуд каза на вождовете:

— Ще ви дадем доказателство.

— Кога? — попитаха негрите.

— Още днес — отвърна той. — Искате някакъв необикновен знак? Тогава вдигнете очи към слънцето, което облива небето с огнените си лъчи. След два часа то ще се покрие с черен воал, земята ще потъне в мрак и това ще означава, че този младеж наистина е Иньози, вашият законен цар.

Недоверчива усмивка се появи по устните на негърските вождове.

— Кажете да се скрие слънцето и да настъпи мрак и ние всички, целият народ, ще повярваме във вашата сила и няма повече да се колебаем да признаем Иньози за наш цар.

— Ще имате този знак — прибавих аз.

Вождовете, доволни от думите ми, излязоха мълчаливо заедно с Инфадоу, който изглеждаше извънредно радостен от обещанието ни.

Като останахме сами, Иньози ни каза:

— Благодаря ви, бели приятели. Още един път ще дължа вам престола на моите деди. Разчитайте на вечната ми признателност.

Тъй като наближаваше часът за празника на младите девойки, за който ни беше говорил царят, взехме оръжията си и се отправихме към царския краал заедно с Иньози. Изгледът на обширния двор беше променен. Вместо въоръжени войници този път той гъмжеше от момичета, всички нагиздени и украсени с гривни от злато и слонова кост. В ръцете си държаха големи палмови листа, които грациозно развяваха като ветрила.

Макар и черни, повечето от тях бяха красиви.

Царят ни посрещна твърде сърдечно, сякаш се стараеше да забрави това, което бе станало през нощта и което за малко щеше да струва живота на нашия слуга.

— Аз вече ви смятам като синове на моето царство — каза ни той с любезна усмивка.

После вдигна ръце и танците започнаха.

Младите негърки правеха различни движения, като изпълняваха прелестни пантомими и сложни танци, които аз не бих могъл да ви опиша, тъй като от танци разбирам толкова, колкото и от астрономически изследвания. Ще простите това невежество на стария ловец, нали?

Мога да ви кажа само това, че играеха много грациозно и с изненадваща пъргавина.

След общите танци започнаха поединични, които траеха дълго.

По едно време царят се приближи до нас и ни попита коя танцьорка ни се вижда най-пъргава и най-красива.

— Онази, която играе пред всичките — отвърнахме ние.

— Имате право — каза царят. — Наистина тя е най-смелата и най-грациозната.

— Може би ще й подарите нещо? — попитах аз.

— Да, ще й направя един подарък, който на вас сигурно няма да се хареса — отговори той.

— Какъв подарък?

— След малко това момиче ще бъде мъртво.

— Мъртво! — възкликнах. — Но това е нечувана жестокост!… Да я убиете, понеже е най-милата и най-красивата!