Емилио Салгари - Пещерите на съкровищата

Слънчевото затъмнение завършваше, когато стигнахме до Лоо, където бяха събрани привържениците на Иньози. След небесното явление те вече не се съмняваха в царския произход на бившия ни служител и в нашата необикновена мощ.

Лагерът, който бяха избрали, се намираше на един скалист хълм с форма на конска подкова. Това беше същинска естествена крепост и наблюдателница, тъй като от там равнината се виждаше като на длан.

Извънредно стръмен и защитен от огромни скали отстрани, хълмът беше уязвим само по средата и в задната част. Но негрите вече бяха успели да издигнат на тези места яки стени и високи, непревземаеми валове.

Със задоволство установихме, че привържениците на Иньози бяха твърде много. Тъй като Инфадоу беше най-известният вожд в царството, лесно беше успял да събере под знамената си всички приятели и всички недоволни от царя.

Щом ни забеляза, че пристигаме, задъхани от дългия бяг, старият вожд побърза да ни посрещне. Попита ни какво е станало с царския краал, тъй като бяха чули гърмежи от пушката на господин Фалконе.

— Съвсем просто нещо — казах аз, — но ще бъде много полезно за въстанието. Убихме престолонаследника.

— Кого, Сарага… — възкликна Инфадоу.

— Искаше да убие един от моите приятели и той го превари, като пусна огън от огнената си тръба.

— А защо искаше да убие твоя приятел?

— Защото решихме да му попречим да убие най-добрата и най-красивата девойка в царството.

— А царят какво направи?

— Остана неподвижен от ужас. После не знаем какво е станало, тъй като решихме да използуваме тъмнината и бъркотията, за да избягаме.

— Показали сте се твърде смели — каза ми старият вожд. — Чудя се, че още сте живи.

— Е — казах аз. — Не бихме се оставили да ни заколят като кози.

— Смъртта на Серага ще улесни нашите планове.

— Вярваш ли?

— Да, защото населението ще се бои от вас и като знае, че вие подкрепяте Иньози, без колебание ще застане на наша страна.

— Но царят няма да се предаде така лесно.

— О, не! — възкликна вождът. — Тоуала е жесток, но безстрашен и ще се бори до последна капка кръв.

— Надявате ли се да победим?

— Да. Вече всички се готвят да признаят Иньози за цар на нашата страна.

— Много ли са вашите хора?

— Да и всички са изпитани храбреци Най-смелите и най-известните вождове са вече на страната на племенника ми. Елате, Иньози се готви да говори на войниците.

Наистина бившият ни служител се беше покачил на един камък сред лагера и вече бе започнал да говори на струпаните около него войници и вождове.

С жив, картинен език, на който не липсваше известна възвишеност, той говореше звучно, като се стараеше да убеди кукуаните, че той е законният цар, че през неговото царуване милосърдието и справедливостта няма да бъдат празни думи, че никога вече няма да видят жестокостта на Тоуала и че ще стори всичко необходимо, за да направи народа си истински щастлив.

Красноречието му, наистина необикновено за един негър, превъзходният му вид и особено нашето присъствие, което обещаваше истинска подкрепа на бъдещия цар, имаха пълен успех сред множеството войскари, които Инфадоу бе събрал.

Когато Иньози свърши, за миг настана тишина. После от гърдите на присъствуващите се изтръгна мощен поздрав:

— Коум!…

Войските поздравяваха бъдещия си цар.

Редиците се разкъсаха и започнахме бърза подготовка за решителния бой. Бяхме сигурни, че Тоуала няма да ни остави на мира за дълго.

На най-безстрашните вождове бяха поверени най-опасните постове. Множество разузнавачи бяха изпратени в равнината, която се простираше наоколо, за да ни предупредят навреме за приближаването на враговете. Навсякъде бяха поставени верни стражи, за да избегнем всяка изненада.

Тези подготвителни работи запълниха целия ден. Привечер ни предложиха една колиба, която бе построена сред лагера.

Представете си изненадата ни и радостта на Гуд, когато там намерихме багажа, който бяхме поверили на свитата на Инфадоу, преди да потеглим за царския краал… Прословутите панталони, за които нашият приятел толкова много съжаляваше, най-после бяха открити.

Оставям на вас да отгатнете с каква бързина ги обу. По този начин кукуаните се лишиха завинаги от удоволствието да гледат белите му крака. Инфадоу, който настояваше да не ги покрива, боейки, се, че така ще загуби голяма част от славата си, се опита да го събуе отново. Но Гуд оставаше неумолим.