Емилио Салгари - Пещерите на съкровищата

— Вижте онази дупка, господарю — и посочи с ръка един висок връх на планината.

Погледнах нататък и на около двеста метра от нас забелязах сред снеговете някаква тъмна дупка.

— Трябва да е пещерата — каза Умбопа.

— Няма лъжа вече — добави поручик Гуд.

Ускорихме крачките и като изкачихме няколко скали, покрити с дълбок сняг, стигнахме пред отвора, който, изглежда, водеше в просторна пещера.

Едва влязохме в нея, и слънцето, което клонеше към залез, се скри зад хоризонта, като ни остави в пълен мрак.

По тези места почти няма полумрак. Щом слънцето залезе, настъпва внезапна тъмнина, тъй като няма никакъв промеждутък между деня и нощта.

Навлязохме внимателно в отвора и се оказахме в дъното на обширна пещера, която сигурно беше твърде висока.

Тъй като всички бяхме капнали от умора, разделихме си последните капки ракия, за да се стоплим малко, и легнахме един до друг с намерение да заспим.

Намерението беше хубаво, но не се осъществи. Въпреки голямата умора никой не можа да затвори очи поради силния студ в пещерата.

Крайниците ни се схващаха и колкото и да се гушехме един в друг, не успявахме да се стоплим ни най-малко.

На няколко пъти ми се удаваше да задремя за малко, но веднага бързах да се събудя, тъй като се боях, че ако заспя дълбоко, може би никога вече няма да отворя очи.

Малко преди пукване на зората Венговел, който стоеше до мен, се облегна изведнъж на стената, изпускайки глух стон. Цяла нощ бях слушал тракането на зъбите му. Сега вече не чувах нищо.

Отначало помислих, че е заспал. Но после се усъмних, че студът го е вцепенил, като знаех, че той понасяше ниската температура много по-тежко от всички останали.

През това време мракът започна да се разсейва. Сребристи отражения се плъзгаха по снежната покривка, като я заливаха с блясък и величие. Слънцето тържествено се издигаше над гранитните скали на планините, изпращайки лъчите си чак до вътрешността на пещерата, за да стопят малко полузамразените ни тела. Погледнах към Венговел и видях, че нещастният кафър бе заспал завинаги.

Видът на вкочанясалия труп извиква у нас такова чувство, че ние побързахме да се отдалечим, без да се докоснем до него.

Бяхме вече на изхода, когато, преди да излезем, се обърнахме назад да видим дъното на пещерата, която слънцето малко по малко обливаше със светлина. В този миг от гърдите ни се изтръгна вик на ужас.

На края на пещерата, на около двадесет крачки от нас, се намираше някакво друго човешко тяло.

Главата на този труп беше склонена над гърдите, а дългите му мършави ръце висяха отстрани.

Аз го погледнах, цял изтръпнал от ужас, и познах, че беше бял човек.

Тази неочаквана гледка беше твърде силна за нашите нерви и без да чакаме повече, бързо се оттеглихме, като че се бояхме да не би двамата мъртъвци, белият и черният, да ни подгонят.

Вън от пещерата ни посрещнаха слънчевите лъчи. Ние се спряхме, сякаш засрамени, че избягахме, преди да разгледаме добре новия труп, който правеше компания на нещастния кафър.

— Да се върнем — каза решително господин Фалконе. — Глупци сме, че избягахме. Като че пред нас имаше леопарди или лъвове!

— Да се върнем ли? — казах аз. — И защо? Какво ни интересува този бял човек?

— Но това може да е и брат ми — каза господин Фалконе. — Толкова бързо избягахме, че нямахме време да го погледнем в лицето.

— Прав сте — каза Гуд. — Да отидем да видим кой е този нещастник, който е имал лошата идея да дойде да умре в тази пещера.

Престрашихме се и надвихме отвращението си, за да влезем в галерията. Отправихме се право към дъното на огромната пещера. Тя вече се осветяваше толкова добре от полегатите слънчеви лъчи, че можехме лесно да разгледаме тялото, от което толкова се бяхме изплашили.

Трупът беше облегнат до стената, върху издигнатинка, образувана от няколко големи каменни блока. Личеше, че е имал висок ръст, енергични черти на лицето, дълги мустаци, сиви на цвят и все още добре запазени, плешива глава и жълтеникава, суха кожа, подобно на египетските мумии.

Облечен беше в разпокъсани дрипи, от които се виждаха части от тялото му. На врата му висеше верижка с разпятие от слонова кост. Едната му ръка беше сгърчена около коляното по такъв начин, че ние потръпвахме.

— Това не е брат ми — каза господин Фалконе, след като го разгледа внимателно, и въздъхна дълбоко, сякаш се беше освободил от потискащ товар.

— Кой може да се залута сред тези планини? — казах аз.