Емилио Салгари - Пещерите на съкровищата

— Хиляди гърмотевици! — възкликна на свой ред Гуд, като размахваше ръце. — А за жегата няма ли да кажете нещо?

Жегата — да. И каква жега! При това без ни най-малка надежда да намерим някъде малко сянка. По всички посоки погледът срещаше ослепителния блясък на пясъците, а въздухът беше така горещ, като че се намирахме до някоя нажежена до бяло фурна.

— Няма да можем да издържим дълго на тази температура и на този задушаващ въздух — каза генуезецът. — На всяка цена трябва да намерим някакво прикритие от слънчевите лъчи.

Чудехме се какво да сторим.

— Открих! — извика Гуд. — Да изкопаем една яма, да я покрием със сухи храсти и да се скрием в нея.

Откритието не беше велико. Но тъй като никой не измисли нещо по-добро, започнахме да работим ту с малкия бел, който бяхме задържали с нас, ту с ръце и скоро ямата беше готова. Отрязахме храсти и сухи клони и покрихме убежището си. Спуснахме се в дупката и на първо време почувствувахме истинско облекчение. Обаче колкото повече стояхме вътре, толкова повече слънцето се издигаше нагоре и горещината се увеличаваше. Оказахме се сякаш във фурна. Не зная как можахме да изтърпим такова мъчение. Непрекъснато търсехме облекчение във водата и ако се оставехме на жаждата да ни командува, щяхме да изпразним съдовете напълно и не един, а десет пъти. Разумът обаче ни, казваше, че спасението ни е във водата: изпием ли я, не ни остава нищо друго, освен да умрем.

Всичко си има край, това е вярно. Но трудното е да дочакаш да видиш този край.

И този ден, колкото и тежък, имаше край.

Към три часа следобед излязохме от нашата фурна, предпочитайки да умрем на открито.

Бяхме изминали почти половината пустиня и водата, ако въобще я имаше, трябваше да се намира вече наблизо.

Ние не вървяхме, а се влачехме. Когато слънцето изчезна от хоризонта, ние се проснахме на земята и заспахме за малко.

Събудихме се, когато се показа луната, но не за да вървим, а за да се опитаме да се мъкнем напред. Падахме на всяка крачка. Често трябваше да спираме и да почиваме. Никой не се осмеляваше даже да проговори. Дори Гуд, който обичаше да бъбри и винаги беше в настроение, сега не отваряше уста.

Най-после, към два часа през нощта, стигнахме една могилка, за която отначало помислихме, че е жилище на бели мравки, или както ги наричат, термити. Имаше най-малко тридесет метра височина.

Легнахме в подножието на тази могила и измъчвани от страшна жажда, изгълтахме и последните капки вода. Бихме изпили цяла бъчва, а имахме само няколко чаши.

Умбопа каза на себе си:

— Ако и утре останем без вода, няма да видим вече слънцето. Или ще намерим вода, или ще умрем!

Изгледите за бъдещето съвсем не бяха весели. Потръпнах, но умората надделя и затворих очи…

Събудих се след около два часа. Гърлото ми изгаряше от жажда и не ми позволяваше повече да заспя. Бях сънувал, че се къпя в бистър поток с брегове, потънали в свежа зеленина. Като отворих очи, почувствувах колко далече съм от този поток и ми стана още по-тъжно. Последните думи на Умбопа звучаха в ушите ми като злокобен припев: или ще намерим вода, или ще умрем! Трябваше дълго да търкам очите си, за да се пренеса отново в нашата действителност — толкова хубав беше сънят. Може би беше четири часа сутринта. Денят настъпваше, без някаква промяна в температурата да извести прехода от нощ към ден. Въздухът беше горещ като пара.

Другарите ми бяха по-щастливи. Те спяха дълбоко и в съня си забравяха всички несгоди.

Когато се събудиха, посъветвахме се какво да правим.

Положението беше съвсем тежко. Нямахме капка вода. Шишетата бяха еднакво сухи отвън и отвътре. Напразно се мъчехме да изцедим поне една капка скъпоценна течност. Поручик Гуд измъкна от пътната си торба бутилка ракия и я загледа с пламтящи очи.

— Не, не, Гуд! — извика генуезецът, като я дръпна от ръцете му. — Да пиеш сега ракия, е все едно да наливаш огън в гърлото си! Трябва ни вода, а не ракия. Инак няма да караме още дълго.

— Ако картата на португалеца е точна — казах аз — тук наблизо трябва да намерим означения кладенец.

Думите ми не можаха да утешат другарите ми, нито да ги окуражат. Те дори не им обърнаха внимание. И наистина, колко години бяха минали, откак е съставена картата. Какво ли не се е случило оттогава!

Изведнъж Венговел стана и започна да върви, като гледаше втренчено към земята, сякаш търсеше нещо. После внезапно спря и възкликна с гърления си глас, като сочеше земята.