Емилио Салгари - Пещерите на съкровищата

Тези мрачни мисли разяждаха духа ми, без да допринесат с нещо за облекчаването на телесните страдания. През това време обаче Умбопа не стоеше току-тъй, а обикаляше купчините растителност, които се намираха край нас. По едно време се наведе и миг след това се изправи с нещо зелено в ръка. Винаги господар на положението, сега той размахваше ръце като същинска кукла, правейки ни знак да отидем при него. Притичахме, доколкото уморените ни крака позволяваха това. Надявах се, че е намерил вода.

— Какво има, Умбопа — го попитах.

— Ядене и пиене, макумацане! — И ми показа цял бостан диви любеници. Плодовете бяха твърде много и вече съвсем зрели.

— Бързо! — извиках на другарите, които ме следваха.

Още не бях изрекъл тези думи, и зъбите на Гуд се забиха в една голяма любеница. Нахвърлихме се на сочните зелени топки и започнахме да ядем, без да поемаме дъх. Дивите любеници не са кой знае колко вкусни, нито са много сладки. Но на нас тогава ни се стори, че никога не сме яли нещо по-хубаво.

Като уталожихме глада и жаждата, започнахме да се изтънчваме започнахме да изстудяваме любениците. Това ставаше, като ги разрязвахме наполовина и ги излагахме на слънцето. Бързото изпарение ги изстудяваше.

Все пак любениците са толкова малко хранителни, че скоро-скоро гладът отново се почувствува. Саламът не беше за преуморените ни стомаси, а освен това трябваше да го пестим. Той беше единственият ни запас и ние не знаехме кога ще можем да напълним отново торбите си с храна. Чудехме се с какво друго да го заменим, когато над главите ни прошумя едно ято птици.

— Стреляй, баас, стреляй — каза полугласно кафърът, като легна на земята — нещо, което побързахме да направим и ние.

Птиците се носеха на петдесет метра височина над нас. Зачаках да дойдат точно над мене, а в това време взех карабината и я напълних. Птиците се събраха на куп и се сгъстиха, като че да ми предложат по-добър прицел. Стрелях сред ятото. Падна една голяма птица, тежка може би петнадесет ливри. Това беше дропла, Запалихме веднага буен огън и птицата, следена от лакомите ни погледи, бързо се опече. Яденето беше великолепно От дълго време стомасите ни не бяха виждали такъв празник. Оставихме неизядени само костите. Няма да ви излъжа, ако ви кажа, че тази птица ни спаси от гладна смърт.

Вечерта потеглихме напред, натоварени с любеници. Въздухът беше по-свеж и леко ни разхлаждаше. При настъпването на следния ден открихме още любеници. Вече се приближавахме към снеговете и страхът от жажда не ни безпокоеше.

Тази вечер изядохме всичкия салам, който ни оставаше. По целия склон никъде не се виждаше живо същество, нито следа от река, въпреки голямото количество сняг. Всичко това ни изглеждаше доста необикновено.

Сега, след като бяхме преодолели опасността от жаждата, можеше да умрем от глад. Вече три дни наред не можехме да намерим абсолютно нищо. Никакъв дивеч не обитаваше тези места А студът ставаше толкова по-силен, колкото повече се отдалечавахме от горещата пустиня. Завивките, които с толкова голям труд бяхме успели да пренесем дотук, ни бяха твърде полезни. Също така и ракията, от която гълтахме по някоя капка от време на време. Нощно време се сгушвахме един до друг, за да запазим малко телесната си топлина. Най-нещастен от всички беше Венговел, който страдаше най-много от студа.

Към четири часа следобед, малко преди залез слънце, стигнахме в подножието на втората планина, която се издигаше над първата.

Тя беше много висока, със стръмни склонове, покрити от долу до горе с дебел сняг, който слънцето величествено оцветяваше в червено, като живо го разискряше към върха. Там се образуваше същинска блестяща корона на челото на гигантския връх.

— Кажете ми впрочем — извика Гуд, като внезапно спря и се обърна към мен, — вашият стар португалец не разправяше ли за някаква пещера, която се намирала тук някъде?

— Така казваше документът — отговорих аз, — но не мога да го потвърдя.

— О, господин Кватермен — намеси се господин Фалконе, — не ни отчайвайте предварително. Трябва да се вярва на документа, щом като намерихме кладенеца по него. Вярвайте, приятели, ще намерим пещерата непременно.

— Нищо друго и не искам — отговорих. — Но ви казвам, че ако не я намерим тази нощ, нищо повече няма да ни трябва.

Никой не възрази на думите ми. Всички бяха убедени в тяхната истинност.

Продължихме да се изкачваме. Напредвахме твърде трудно. Бяхме стигнали вече на известна височина, когато Умбопа, който вървеше до мен плътно покрит със завивката си, изведнъж хвана ръката ми и каза с тържествуващ глас: