Емилио Салгари - Пещерите на съкровищата

— Кой… — каза Гуд, който в това време се беше навел към земята, за да вземе някаква малка дървена клечка, намираща се до трупа. — Та не се ли сещате?

— Не — отговорих аз.

— Това сигурно е португалецът Жозе да Силвестра.

— Не се шегувайте! — казах аз. — Жозе да Силвестра е умрял преди триста години.

— Триста или четиристотин, няма значение. Времето тук не играе никаква роля. Вие само гледайте тази дървена клечка, подострена като перо.

— Какво искате да кажете?

— Че това е уредът, с който португалецът е написал документа.

— Разберете, че оттогава е минало толкова много време. Това е невъзможно.

— Колкото и много да е минало, това е безразлично. Не си ли спомняте, приятелю, какво може да стане с месото при толкова ниска температура? Забравихте ли, че се запазва без изменение? Още три хиляди години този труп ще остане такъв, какъвто го намерихме днес, бъдете сигурен в това. А сега, драги приятели, да си вървим оттук, ако не искаме да правим компания на този нещастник през следващите няколко хиляди години. Не съм готов на такава жертва, а мисля, че и вие сте на същото мнение. Да вървим!

— Почакайте малко — каза в този миг генуезецът, който разглеждаше трупа и бе открил една малка раничка върху лявата ръка. — Сигурно от тази дупчица е топил кръв, за да напише документа.

Не отговорих нищо. Бях обзет от ужас. Взех дървената клечица, която бе намерил Гуд и която бе служила на португалеца за писалка. Генуезецът се пресегна за миг и откачи разпятието от слонова кост, после излязохме, всеки с по някакъв спомен. В пещерата останаха да спят вечния си сън благородният и знатен син на прочутата португалска фамилия и бедният и прост кафър, син на малокултурно племе.

Мрачното и неочаквано откритие ни накара да забравим за миг всички наши страдания и изпълни главите ни с тъжни мисли. Ще можем ли ние да избегнем нещастната съдба, от която не можа да избяга португалецът? Гладът, студът, умората и другите изпитания не ще ли турят край на безумното ни предприятие?

За да отклоним тези мисли, поехме отново напред. Наистина, бяхме съвсем разбити и измръзнали, но слагахме крак пред крак и с последни сили слязохме към обяд до края на обширна равнина, която се простираше край една река.

Погледнахме към нея и видяхме животни, които пиеха вода.

— Какви ли са тези животни? — попита господин Фалконе, като приготви карабината си.

— И слонове да са, ще им излезем насреща — отвърна Гуд. — Аз умирам от глад и бих разкъсал даже някой крокодил.

— Това са антилопи — каза Умбопа, след като ги разгледа внимателно.

— Ще ни оставят ли да се приближим? — запита отново господин Фалконе.

— Много са недоверчиви — отвърнах аз. — За да се приближим до тях, ще трябва да вървим срещу вятъра, и то извънредно предпазливо. А може и след тези мерки да не успеем да се приближим колкото трябва.

— Аз пък смятам, че можем да стреляме и оттук — забеляза Гуд. — Пушките ни са много точни.

— Да опитаме — каза генуезецът.

Скрихме се зад една скала и дълго се целихме. Внимавахме много, тъй като трябваше непременно да улучим от първия изстрел. Стреляхме изведнъж и тримата.

Можете ли да си представите радостта ни, когато видяхме едно от животните да се изправя на задните си крака и миг след това се строполи тежко на земята?

Забравихме слабостта си и се спуснахме към жертвата.

Раненото животно беше великолепна антилопа със сива козина. Този вид сърни не се срещат много в Африка. Но ние нямахме време сега да размисляме надълго върху естествената история. С няколко удара на ножа я разпрахме и извадихме вътрешностите и сърцето й, което още тупаше.

Погледнахме кръвожадно месото, но се поколебахме за миг. Задържаше ни само глупавият и неуместен предразсъдък на културни хора. Виждаше ни се отвратително да ядем още топлото месо така, сурово, като се бояхме да не се превърнем в диваци.

— Ха! — викна Гуд изведнъж. — Аз умирам от глад, а вие сте взели да придиряте! Дайте на мене!

Взе вътрешностите, изми ги набързо в рекичката и заби свирепо зъбите си в тази отблъскваща храна. Ние не закъсняхме да направим същото — толкова силен беше гладът, който с клещи стягаше стомасите ни, че намерихме месото за великолепно.

Гладът е най-добрият готвач, казва поговорката. Ние нямахме какво да възразим на това.

Макар че имахме твърде много храна, бяхме достатъчно благоразумни, за да не натъпчем стомасите си догоре. Няма нищо по-опасно от това да преядеш, след като дълго време си гладувал.