Емилио Салгари - Пещерите на съкровищата

— Какво има? — го попитах.

Посочи ми едно малко зелено растение.

— Това е Springbok — каза африканецът. — Това растение расте в съседство с вода.

— Прав си! Тук наблизо непременно трябва да има някакъв извор!

Тази слаба надежда ни придаде невероятен кураж. Радостта ни беше неописуема. От опит знаехме, че туземците имат тънък усет. Венговел вървеше все така, като разглеждаше земята по всички посоки.

— Усещам водата — казваше той. — Усещам я, и не е далече.

В този момент слънцето се показа. Гледката беше величествена. За миг забравихме жаждата и окаяното си положение. На петдесет-шестдесет километра от нас Сулиманските планини блестяха като в приказка.

Лъчите на слънцето осветяваха известно време внушителните планини и мрачните им подножия, после един облак ги обви малко по малко и ги скри от погледа ни. Останаха да се виждат само бегли очертания, потънали в парцаливия облак.

Едва тогава се сетихме отново за жаждата си. По-скоро тя ни подсети.

Венговел повтаряше „Усещам водата, усещам я!“ но напразно. Нищо не намираше.

Непрекъснато търсехме и ние — нищо друго освен пясък и храсти. Обиколихме целия хълм все така безуспешно.

— Това е безнадеждна работа! — казах аз. — Ясно като бял ден. Ей я водата там, в облаците. След няколко седмици ще дойде насам да полее побелелите ни кости.

Генуезецът печално гладеше гъстата си брада. — Не сме проверили на върха на хълма — каза той.

— Да проверим — отвърнах аз. — Но ако няма вода в подножието, едва ли ще има на върха.

За оправдание пред съвестта отидохме да видим и там. Умбопа вървеше напред. Изведнъж се обърна към нас и с всичка сила извика:

— Ето я! Ето я!

Вие си представяте колко излишно беше да повтаря. Наистина в една вдлъбнатинка на хълмчето се намираше съмнителен на вид кладенец със солено-горчива вода. Не се залавям да обясня как и защо тази вода се намираше там. Мисля, че произлиза от някое подземно течение. Но това е само мое предположение, което може и да не е вярно, разбира се, нямахме време да размишляваме върху това. С един скок всички легнахме по корем около това изворче. Започнахме да гълтаме, сякаш пиехме най-чист олимпийски нектар. Какво щастие! Можете ли да си представите?

Като се напихме хубаво, съблякохме дрехите си и се потопихме в студената вода. Каква баня! Щастливи вие, на които остава само да завъртите крана, за да потече топла или студена вода! Но никога не бихте могли да разберете нашето щастие в този момент! Каква прохлада за изсъхналите ни тела! Какво удоволствие, макар и в не съвсем чистата вода!

След като се разхладихме и си починахме достатъчно, насядахме около кладенеца, под сянката на една скала. И едва тогава почувствувахме колко много сме огладнели. Саламът, който не бяхме пипали от цяло денонощие, ни се видя този път превъзходен. След това се изтегнахме на засенчения пясък и дълбоко заспахме.

Цял ден останахме там, като благославяхме щастливата звезда, която ни бе довела точно на желаното място — нещо, което беше толкова трудно в такава обширна пустиня. Ние бяхме дълбоко признателни на португалеца, който бе нанесъл на картата това изворче.

През нощта, бодри и свежи, потеглихме отново напред и изминахме без голям труд повече от тридесет километра. Вода вече не срещахме, но шишетата ни бяха пълни. Имахме щастието освен това да срещнем гигантските жилища на белите мравки, термитите, под чиято сянка прекарахме слънчевия ден.

На другата заран се оказахме в полите на лявата планина, към която се бяхме насочили. За жалост през изминалите два дена водните ни запаси отново се изчерпаха. Жаждата започваше отново да ни измъчва, а ние все още не знаехме как ще стигнем снежните върхове.

Подножието на планината се състоеше от лава. Очевидно планините бяха угаснали вулкани. Тази лава правеше пътуването ни много трудно. Има планини, които, макар и от вулканичен произход, са много по-лесно проходими. Но в случая играеше голяма роля и нашата умора и обща отпадналост. Това последно изпитание ни се видя не по силите. Вече не можехме дори да се влачим напред. Една маса лава привлече погледите ни и с неимоверни усилия изминахме стоте метра, които ни отделяха от нея. Седнахме под сянката, сломени духом и телом. Наоколо имаше зеленина, която образуваше тук-там малки купчинки. Застиналата лава бе образувала на места благоприятна почва, върху която птиците бяха пуснали различни семена. Но тази зеленина малко можеше да ни утеши. Не бихме могли да живеем с трева.