Емилио Салгари - Пещерите на съкровищата

На третия ден потеглихме на път и още същата вечер стигнахме селцето Ситанда.

Тази станция е разположена на бреговете на река Ланканга. Както казах вече, тя представлява мизерно селце, което наброява не много туземни колиби, с малко дървета наоколо и няколко лошо обработени полета, които се спускат към реката и от които се прехранват малобройните му обитатели.

Отвъд Ситанда се простира сухата пустиня.

През местността, в която бяхме избрали да лагеруваме, протичаше малка рекичка. Малко по-нататък се издигаше камениста могила. В подножието й преди двадесет години срещнах нещастния Силвестра, който се връщаше от злополучната си експедиция към пещерите на съкровищата.

Щом свършихме работата по настаняването, аз и господин Фалконе се изкачихме на тази могила, за да погледаме пустинята.

Слънцето като огнено кълбо се спускаше към хоризонта и разискряше пясъците с жарките си лъчи. Въздухът беше съвсем чист и ние можехме да различим в далечината, макар и неясно, една синкава ивица, над която се издигаха бели конуси.

— Ето, там са планините, в чиито недра се спотайват пещерите на съкровищата — казах аз. — Ще стигнем ли ние до тях?

— Щом като брат ми се е отправил нататък, ние ще направим всичко възможно и невъзможно да го намерим — отвърна ми господин Фалконе с обичайния си спокоен глас.

— Ще се изложим на големи опасности.

— Ще ги презрем.

— Ще търпим жажда.

— Ще я изтърпим.

— Слънцето ще ни опече живи.

— Няма значение.

— После може да се наложи да се бием с негрите, с кукуаните.

— Имаме пушки и ще се отбраняваме, господин Кватермен.

— Напълно ли сте решили?

— Готов съм да презра всичко.

— С хора като вас може да стигнем много далече.

Генуезецът се усмихна, без да отговори.

Обърнах се да погледна в друга посока и видях зад нас Умбопа. С ръце на чело, за да предпази очите си от огнените слънчеви лъчи, той разглеждаше внимателно хоризонта и особено планините, които се очертаваха в далечината, към края на пустинята. Като ни видя, той се обърна към генуезеца, към когото беше особено внимателен, и го попита:

— Нататък ли искаш да се отправиш?

И същевременно посочи с ръка планините.

Аз погледнах зулуса със свити вежди, обиден от свободата, с която си позволяваше да разпитва своя господар, и строго го смъмрих. С какво право си позволяваше да пита къде искаше да върви генуезецът?

— Ти си наш слуга — казах. — Затова занимавай се само с това, което ти е възложено.

Умбопа ме погледна спокойно, после отговори с такова благородство и достойнство, че аз останах изненадан:

— Ако аз днес съм слуга на белите хора, по-късно, може би, няма да бъда. Кой ти е казал, че аз не бих могъл да заема в моята страна място, равно на това, което господарят ми заема в своята? Гледай: той е голям на ръст, голям съм и аз. Той е силен, силен съм и аз. Преведи му какво ти казах, макумацане (така ме наричаше той)!

Аз бях изненадан от гордия отговор, но все пак исках да го задоволя и преведох думите му на господин Фалконе.

— Може би има право — ми отвърна генуезецът, като се усмихна.

— Пустинята е обширна, господарю, а вода няма. Планините, които се издигат там горе, са покрити със сняг и са трудно проходими. Какво ще правиш в тези далечни страни и как мислиш да стигнеш до тях?

— Отивам да търся един човек от моята кръв, брат ми — отговори господин Фалконе.

— Добре — каза негърът. — Един човек ми каза, че преди две години един бял е тръгнал към тези планини заедно със слугата си. Не зная дали това е бил брат ти, но очите му са приличали на твоите, тялото му е било високо като твоето. Зная още, че слуга му е бил един кафър на име Джим.

— Този човек е бил брат ми.

— И ти искаш да го търсиш, господарю?

— Непременно — отвърна генуезецът. — Зная, че се е отправил към Сулиманските планини, и искам да отида нататък каквито опасности и да ми се изпречат.

— Нищо няма невъзможно за този, който е решен на всичко, дори и на смърт — казах аз. — Ще се доверим на силите си и ще вървим напред, докато можем.

— Вие говорите добре — каза Умбопа. — Да, ние ще отидем напред, ще вървим прави докрай, ще преминем пустинята и след това ще се изкачим на планините. Ще рискуваме живота си, но какво е животът, за да мислим толкова много? Перушинка или семе, понесено от вятъра: едно отива далече, друго се спира насред път и защо? Да, ние ще отидем напред и аз ще ви водя, тъй като и аз трябва да видя тези планини.

— Какво те влече нататък? — го попитах аз.