Емилио Салгари - Пещерите на съкровищата

Изведнъж се чу страхотен рев.

— Jcoubou! Jcoubou! (Слон! Слон!) — започнаха да викат нашите негри.

В този миг големи сенки прекосиха реката по посока на гъстите храсталаци, които покриваха склона на отсрещния хълм.

Гуд насочи пушката си, мислейки да повали някой слон така лесно, както бе повалил жирафата. Побързах да задържа ръката му и казах:

— Слоновете не се бият като зайци, драги. А освен това са вече много далеко.

— Да се спуснем след тях!

— В тази тъмнина! Това е най-голямата глупост.

— Все пак ще бъде жалко, ако пропуснем случая — заяви господин Фалконе. — Много бих се радвал, ако можех да поваля един от тези колоси.

— Няма да отидат много далече, господине — отвърнах аз. — Тук растат любимите им растения и сигурно ще спрат сред близките хълмове.

— Значи ще можем да ги намерим утре?

— Ако не утре, други ден сигурно.

— Ще спрем тук за няколко дни, господин Кватермен. Дивечът е в изобилие, да се възползуваме!

— А кога ще нападнем слоновете? — попита Гуд, горящ от нетърпение.

— Утре призори.

— Към четири часа?

— Да, ако нямате нищо против.

— Ще бъда готов преди вас.

— А сега да поспим малко.

Аз и генуезецът легнахме и се покрихме със завивките си. Но Гуд не ни последва. Гледах го известно време да прави разни движения, като че ли се упражняваше за предстоящия лов, а после съм заспал.

Уви! И вторият ни сън беше краткотраен, може би още по-краткотраен и от първия. Страхотен рев отекна в гората и извести присъствието на лъва. Скочих пак на крака. Дявол да го вземе… Спокойно може да се спи само у дома! А тук кой би могъл да спи така, в съседство с такива зверове?

— Вижда ли се? — попитах Умбопа, който бе застанал малко напред.

— Струва ми се, че на отсрещния бряг се води голяма борба — отговори ми негърът.

— Дали лъвът се бори с някое животно? — попита ме господин Фалконе.

— Предполагам — отговорих аз.

— Да идем да го убием — каза Гуд.

— Успокойте се, пламенни приятелю! — възкликнах аз. — Вие да не искате да избиете всичко живо в Африка?! Внимавайте, лъвовете не са слонове.

— Ние сме трима с три добри пушки.

— А лъвът е сам, с четири лапи и двадесет нокти, без да броим зъбите. Вървете след мен, но бъдете благоразумен и стреляйте само като ви дам знак.

Изглеждаше, че отвъд реката се е завързала борба между царя на гората и някое друго животно. Лъвският рев продължаваше да кънти, а бодливите храсти се раздвижваха страхотно, като се огъваха чак до земята.

Изведнъж ревовете стихнаха и храстите се успокоиха. След няколко мига се чу глух стон и настана пълна тишина.

— Какво значи това? — попита Гуд. — Дали лъвът е убил противника си?

— Но… — казах аз объркан. — В такъв случай щеше да изреве страхотно, като победител.

— Нищо ли не виждате? — попита генуезецът.

— Нищо — отговорих.

— Може би лъвът е избягал заедно с плячката?

— Щяхме да видим, когато преминава откритото пространство.

— Да идем да видим — каза Гуд.

— Добре, но не снемайте пръста си от спусъка на пушката.

Преминахме реката и спряхме на отсрещния бряг. Преди да навлезем в гората, наострих уши и за моя изненада не чух ни най-малък шум.

— Това е необикновено — прошепнах аз. — Може би лъвът ни е забелязал и сега ни дебне, за да се хвърли отгоре ни? Е, драги, не съм ловец от вчера, за да се оставя да ме изненадаш току-така.

Отместих няколко клона с приклада на пушката и видях сред храстите някаква купчина.

— И двамата борци са мъртви! — възкликнах аз.

Лъвът лежеше на тревата, проснат на една страна. Близо до него голяма черна антилопа бе забила остри рога в гърдите на страшния си противник.

Очевидно антилопата е спряла на брега да пие вода. Лъвът, който чухме да реве, се е хвърлил внезапно върху нея, като се е надявал бързо да се справи. Обаче сметката му излязла крива.

Борбата трябва да е била отчаяна и двете животни бяха паднали мъртви.

— Кой може да помисли, че една антилопа може да убие толкова страшно животно! — извика Гуд изумен.

— Майсторски удар — казах аз. — Гледайте: рогата на антилопата са се забили докрай в гърдите на звяра.

— Победата й обаче е била съвсем безполезна — забеляза генуезецът.

Взехме антилопата и я пренесохме в лагера ни с намерение да ядем пържоли, след това легнахме и заспахме. До сутринта никой не ни обезпокои.

Щом се събудихме, започнахме да се приготвяме за лов на слонове. Проверихме оръжията си, сменихме патроните, понеже нощите в горите са твърде влажни. След това пийнахме малко студен чай, който според мен е най-доброто питие за намаляване на горещината и укрепване на тялото. Накрай закусихме с бифтеци от антилопата.