Емилио Салгари - Синът на червения корсар

Нещастният метис гледаше Барейо с безжизнени очи. Стопанинът донесе солената риба и още две бутилки. Метисът изяде няколко риби, изпи още една чаша, облегна се на стената и захвана да хърка. Гасконецът и фламандецът спокойно изядоха рибата, изпразниха последните бутилки, платиха най-добросъвестно сметката и излязоха, като не забравиха да предупредят стопанина да не бърза да буди метиса, докато не изтрезнее от виното.

Изтрезняването продължи наистина дълго, тъй като слугата на Дон Хуан де Сасебо отвори очи едва към осем часа вечерта. Той се огледа наоколо, безкрайно учуден, че е сам.

— Хей, стопанино — викна той. — Къде отидоха двамата господа, с които бях на масата?

— Отидоха си преди пет-шест часа — отвърна стопанинът.

— Не оставиха ли някакви пари или пиастри за мен?

— Не. Платиха цялата сметка и това беше всичко. Въпреки че главата на нещастника се пръскаше по всичките шевове, мисълта му работеше.

— Какво сторих, нещастникът аз?! — завайка се той. — Това сигурно бяха двамата неприятели на моя господар. Те ме примамиха тук, за да ме разпитат и научат нещо от мен. Отивам веднага да разкажа всичко на Дон Хуан де Сасебо!

Той хукна като бесен навън. Десет минути по-късно кралският съветник знаеше всичко, което се беше случило в пивницата.

— Този човек ни е предал и заслужава да бъде бит до смърт! — каза съветникът на маркиза, който седеше до него в едно от креслата и пушеше пура.

— Не се горещете, приятелю — рече маркизът. — Може би ще извлечем някаква полза от това.

— Какво искаш да кажеш?

— Кажи, Алонсо — рече маркизът, — единият от мъжете не беше ли твърде висок и с тъмна кожа, със засукани мустаци и малки хитри очи?

— Да, ваше превъзходителство.

— Познаваш ли го? — Дон Хуан де Сасебо попита маркиза.

— Той е дясната ръка на граф Вентимилия — отвърна маркизът. — Все още нищо не е загубено. Тъй като Ел Валиенте е бил достатъчно глупав, за да се остави да бъде убит от граф Вентимилия, ние с теб сега ще устроим лов на корсари. Дай ми на разположение петдесет конника и ще видиш, че ще го имам в ръцете си преди още да е видял стените на Гвайяквил.

— След час ескадронът ще бъде пред моя дворец — отвърна Дон Хуан де Сасебо.

Когато тримата корсари напускаха на великолепни андалузки коне Панама, започваше да се мръква.

Един от мъжете бе графът, а останалите бяха тримата негови неразделни приятели.

Пътуваха към Гвайяквил.

Мендоса, който познаваше добре местността, пътуваше най-отпред.

— Господин графе — рече гасконецът, — вярвате ли, че този път ще доведем нещата до пълен успех?

— Да не говорим за това — отвърна графът. — Нека приказваме по-добре за маркиза. Ами, ако метисът, за да си отмъсти, вземе та му разкаже всичко?

— Проклятие! Не съм и помислял за такова нещо! В такъв случай те сигурно вече ни преследват!

Бяха изминали доста път, когато Мендоса, който имаше най-силно развит слух, изведнъж спря коня си.

— Ако не се лъжа, зад нас препускат коне.

— Дали маркизът не е по петите ни? — попита графът.

— Толкова бързо? — рече гасконецът. — Да се приготвим ли за бой, господин графе?

— Бих предпочел да се скрием някъде — отвърна графът.

— Зная добро скривалище — рече Мендоса. — Тръгнете след мен!

След по-малко от половин час Мендоса спря коня:

— Пристигнахме!

На около петдесет крачки пред тях имаше мост. Мендоса скочи от седлото, хвана коня за поводите и тръгна по брега на реката.

— Под моста сме на сигурно място — каза той. — Преследвачите ще минат над нас, без да се сетят, че онези, които търсят, се намират под тях.

След като се скриха в укритието, корсарите покриха главите на конете с торби, за да не ги издаде тяхното цвилене. Графът и Мендоса се бяха скрили зад един стълб, докато Барейо и фламандецът държаха конете.

— Приближават се — рече кралят на баска. — Вярваш ли, че това е маркизът?

— Обзалагам се на десет дублона срещу един пиастър, графе. Барейо не е трябвало да изпуска метиса.

Конниците, начело с маркиз Монтелимар приближаваха в бесен галоп. Чу се и гласът на маркиза:

— Пришпорете конете. Те може би вече са съвсем близо!

Петдесетте конници, обвити в гъст облак прах, преминаха като ураган по моста.

— Господин графе — рече гасконецът, — ще се качим ли отново на седлата?

— Смятам, че по-добре ще е да останем още малко, за да си починат конете.

Към два часа сутринта графът даде знак за тръгване. Продължиха бавно напред, тъй като се страхуваха, че преследвачите им могат да се върнат. Към четири часа тръгнаха по обрасъл с гора хълм, от който можеше да се види Гвайяквил. От маркиза и конниците нямаше и следа. След около час стигнаха до върха. Изведнъж конете започнаха да цвилят.