Емилио Салгари - Синът на червения корсар

— Него ще го оставим за по-нататък — рече скромно гасконецът. — Ще ме придружите ли в трудното начинание, татко Херкулес?

— Винаги съм на твое разположение — отвърна фламандецът.

Барейо изпи още една чаша и напусна стаята, фламандецът го последва.

Около обяд те стигнаха двореца на кралския съветник и приближиха до него откъм задната страна, за да не попаднат в ръцете на маркиза или на Дон Хуан де Сасебо. Пред една малка врата се разхождаше важно млад метис с алебарда на рамо.

— Чакай ме тук, Херкулес! — нареди гасконецът и тръгна към метиса.

Барейо сне учтиво шапка и каза с жален глас:

— Дали ще имам възможността да говоря с негово превъзходителство, кралския съветник?

Метисът спря, подпря алебардата до вратата и също учтиво попита:

— Кой сте вие?

— Един авантюрист, който идва от Мексико, тоест в действителност не съм беден, тъй като имам достатъчно пиастри в джоба си, които скоро ще влязат във вашия джоб!

Метисът учтиво изслуша тирадата и след нейния край стана още по-учтив:

— Какво искате от негово превъзходителство?

— Бих искал да му връча едно прошение. Дошъл съм от Мексико само за това и съм готов да пожертвам и последните си спестявания, стига само той да иска да ми помогне.

— Вие още не сте ми съобщили за какво става въпрос.

Метисът започваше вече да важничи.

— Това е една дълга история и не ми се ще да ви я разказвам тук, на улицата — започна Барейо. — Може би ще дойдете с мен в някоя пивница. Там ще можем да обърнем някоя друга бутилка и всичко ще ви разкажа.

Метисът наново омекна. Вече виждаше пред очите си купчина пиастри. Прояви нетърпение, извика един негър, предаде алебардата си и рече:

— Замести ме за малко. Трябва да придружа този господин по един извънредно важен въпрос.

После се обърна към гасконеца:

— На вашите услуги, господине!

Двамата взеха фламандеца и влязоха в първата пивница, която се показа пред очите им. Вътре седяха доста съмнителни субекти.

— Какво желаят господата? — попита стопанинът, когато те седнаха на маса, в най-тъмния ъгъл.

— Четири шишета от най-хубавото вино — рече скромно Барейо.

Стопанинът побърза. Скоро те вдигнаха бутилките, които явно бяха на доста почтена възраст, тъй като сивееха от паяжини.

— Как се казвате? — Барейо попита срамежливо.

— Алонсо — приятелски се усмихна метисът.

— И тъй, драги Алонсо — мина на темата гасконецът, — пийте, колкото ви душа иска. Аз плащам. След това ще получите пиастрите.

Изпразниха чашите си така старателно, че след няколко повторения бутилките останаха празни.

— Тъй като вече понамокрихме език — отбеляза патетично гасконецът, — да поговорим за нашите работи. Знаете, скъпи Алонсо — … Нали ще ми позволите да ви наричам така?

— Наричайте ме както си щете — великодушно се съгласи метисът.

— Значи, както казахме — настъпи Барейо, — аз се биех срещу разбунтувалите се индианци. Очистих най-малко пет-шестстотин от тях и…

Отворена бе трета бутилка.

— За Бога! — уплашено възкликна метисът.

— Тихо, драги Алонсо. Позволете ми да продължа по-нататък. Вицекралят на Мексико ми беше обещал за награда поради моите геройства нищожната сума от хиляда и петстотин дублона. Но вместо да ми изпрати парите, негодникът заповяда да ме хвърлят в затвора, а сетне и да ме изгонят от Мексико.

Ето защо написах едно прошение, което бих искал да предам на кралския съветник Дон Хуан де Сасебо, вашия господар.

— Ще направя това — кимна метисът с глава. — Ще ми дадете ли вашето прошение?

— Това не бива да става толкова бързо, приятелю. Първо трябва да изпразним бутилките. Кажи ми, не е ли маркиз Монтелимар на гости при вашия господар?

— Да. Вие познавате ли се с него?

— Пили сме заедно някоя и друга чаша в Мексико — каза между другото гасконецът. — Кажете ми, драги приятелю, вие знаете ли, че маркизът има дъщеря? В Мексико се говореше, че тайно се бил оженил за една княгиня. Но никой не потвърди този слух.

— Той има дъщеря — храбро съобщи метисът.

— А къде е скрил той тази дъщеря? — наивно попита Барейо. — Аз например не съм я виждал никога.

— Той я беше поверил на моя господар.

— Тя в двореца ли е?

Не, той я изпрати в Гвайяквил, защото беше чул, че някакъв проклет корсар иска да я открадне.

— Още една чаша? — сервилно попита гасконецът. — Вие ще пиете още, нали? Гостилничарю, дай тук още две шишета и малко солена риба. Ние сме гладни и жадни, нали така, скъпи Алонсо?