Емилио Салгари - Борба на борда

Отправих се направо към първата къщичка, където срещнах една жена — славянка. Като видя полуморяшкия ми и полуцивилен костюм, тя се спря и ме загледа с недоверие. Знаех само няколко думи от езика й. Тези думи използвах да я поздравя и да я попитам дали ще мога да намеря боровинки и смокини. Тя се усмихна и ми заговори нещо на славянски, като ми сочеше няколко дървета, плодовете на които още не бяха узрели. Отново се засмя весело и влезе в къщичката.

Останах няколко минути, загледан в бедната къщичка, и бавно се отдалечих.

За двадесет минути се намерих в южния край на планината. Изкачих се на един гигантски блок и отправих поглед към долината.

Горе, от хиляда и триста метра височина, гледката беше несравнима. Долината на Арса, заобиколена от стръмни планини, с къщичките си, със складовете за въглища и със закотвените го-лети образуваше нещо възхитително и диво.

Рекичката Арса си пробиваше път на северозапад сред гигантски скали, спускащи се отвесно. Образуваше се едно блато, пълно със зеленеещи се островчета, където над купища воняща трева се виеше лек облак, който бавно се вдигаше нагоре, носейки със себе си болестните изпарения.

Камарите въглища изглеждаха като черни скали, а голетите — като малки бели купчинки.

Долу минаваше влак, който се виеше по склона на планината, свиреше оглушително и изпускаше черни кълбета дим. После погледът ми се устреми към Италия. Въздъхнах.

Там бях оставил родители и другари. Бях оставил разбитата си любов и половината от моята кариера.

Нещо овлажни страните ми. Бързо-бързо избърсах една сълза… Бях на осемнадесет години и имах сърце, което страстно обичаше една прекрасна девойка…

След няколко часа път, на хиляда и триста крачки височина, мислейки все за тази, която обичах, и за тези, които бях оставил при тръгването си, се спуснах надолу по каменния блок и бързо започнах да слизам от планината, минавайки през скали, разчиствайки с ножа и газейки храсти и трънаци.

Слизането стана за сравнително кратко време, въпреки че на няколко пъти рискувах да си строша костите.

Когато стигнах долу, се отправих направо към гостилницата и си поръчах чаша вино, за да прогоня и мисли, и спомени.

Когато се върнах на борда, вечерята, състояща се от шаран за няколко ливри, който трябваше да нахрани седем души, беше готова.

Нахраних се набързо и отново отидох в гостилницата, където капитанът ме бе преварил.

На другия ден продължаваха да товарят въглища. Голетата беше потопена във водата наполовина поради стотината тона въглища, натъпкани в трюма.

Моряците работеха упорито, а миньорите изсипваха отгоре истински потоци въглища, отчасти на буци, отчасти на прах. Тези въглища трябваше да откараме и да разтоварим в складовете на италианските средиземноморски железници.

Към вечерта товаренето трябваше да бъде привършено.

Отправих се към сушата рано-рано, след което закусих с кафе и малко смокини, които един моряк ми беше подарил.

Поднових изкачването от предния ден, като събирах в изобилие боровинки, пушех безгрижно и се спирах от време на време да съзерцавам дивата панорама на долината.

Изпитвах истинско удоволствие да чувствам под краката си твърдата почва и да се намирам горе сред скали и храсти, съвсем сам и далеч от другите. Подгоних няколко кози, като хвърлях по тях дребни камъни, подобно на малко момче, и обрах боровинките по всички храсти наоколо.

Виках и пях от сърце, събуждайки ехото в долината. И всичко това бе израз на доброто ми настроение от факта, че се намирам на суша.

Върнах се долу по обяд. Голетата, поради потоците въглища, които миньорите продължаваха да насипват, изглеждаше като че ли ще потъне.

Моята кабина вече се намирате на около две стъпки под водата, леглото ми на шест, а още четиридесет тона трябваше да бъдат натоварени.

След обяда поскитах насам-натам, като се катерех по планините от въглища и разговарях с миньорите и с управителя на мината.

Снабдих се с големи пури и с тютюн за цигари. Пих няколко пъти от силното далматинско вино и се върнах за вечеря към седем часа, когато товаренето бе вече свършено. Както казах вече, голетата можеше да бъде натоварена най-много с петдесет и четири тона. Но капитанът бе заповядал да я натоварят с много повече или по-точно с цели сто и двадесет тона. Бяхме порядъчно потънали във водата и голетата се превръщаше в опасен за обитаване и труден за управляване плавателен съд.

Гледах тревожно капитана, който се бе така развеселил, като булка на сватба.