Емилио Салгари - Борба на борда

Голетата в това време продължавате да се изкачва по канала, подпомагана от прилива и вятъра. На няколко пъти тя минаваше толкова близо до отвесните скали, че ми се струваше — аха, да се разбие о тях.

Към един часа и половина каналът стана извънредно тесен, тъй като оскъдната му ширина се ограничаваше и от няколко големи стълба, които показваха кой път да се държи. Зад тези стълбове водата имаше червеникав цвят — непогрешим знак, че има плитчина. Още по-нататък се издигаха блатни тръстики. Плаването продължи още двадесетина минути и към два часа галетата хвърли котва срещу Арса.

Арса се състои само от тридесетина къщи и едно училище. Къщите са разпръснати из планините. Навсякъде се издигаха планини от каменни въглища.

Рекичката Арса си пробива път сред стръмни планини и свършва с огромни плитчини и зловонни блата при устието си.

Приливът внезапно повдигна нивото на рекичката.

Долината, която носеше същото име, е ненаселена и крайно безплодна. Заобиколена е от възвишения, обрасли с храсти. В нея се намираха много блата, където изпаренията причиняват нескончаеми трески.

По билото на планината, откъм север и северозапад, може да се види някакво земеделие — по някое зелено кътче, но общо взето — бедна работа. По някоя къща, обитавана от бедни селяни, по някое стадо овце — това са единствените живи същества, които населяват тези места.

На станцията Арса двете къщи се обитават от търговци на вино, а третата — най-голямата — от управителя.

Мостовете са три и всеки ден по тях минават товари от по осемдесет тона въглища.

Планини от каменни въглища, на буци и превърнати на прах, се издигаха край брега, където малка и бърза железница прекарваше материала от мината, отстояща на шест мили от брега.

Арса е известна със своите мини, които я правят и център на значително движение.

Около шестдесет души работници, всичките славяни и скромни като никои други, работят по натоварването и сортирането на въглищата.

Точно десет голети бяха закотвени в канала, в очакване да бъдат натоварени — всяка на свой ред.

Щом бе закотвен и нашият кораб, аз се отправих веднага към сушата. Пред огромна камара от въглища работници, черни като дяволи, бяха заети с разпределянето на въглищата, служейки си с дълги железни мрежи.

След като обиколих насам-натам, след като повече от двадесет пъти ударих крак, сякаш да се уверя по-добре, че се намирам върху твърда земя, се покатерих по склоновете на планината, която се издига над Арса, и въпреки скалите и камънаците, които затрудняваха достъпа, и въпреки ботушите, които явно ме напускаха, изкачих стръмнината на доста голяма височина и набрах огромно количество от един вид боровинки, които тук наричаха „трънлива любов“.

Така поскитах около два часа из тази планина, пушейки местните цигари „Порто Рико“, които струваха по петнадесет сантима едната, и към четири часа слязох, за да помогна на сина на капитана и юнгата при наливането на вода, така необходимия ни запас на кораба. Седем бъчонки бяха натрупани в лодката и ние се отправихме по река Арса, по-скоро към страничния й ръкав, където, за съжаление, не може да се каже, че водата беше особено добра.

С помощта на греблата, минавайки през тинестите канали, край островчетата, покрити с тръстики, успяхме да стигнем устието на рекичката. Синът на капитана потопи една от бъчонките в мътните води на Арса.

— Какво ще правите? — попитах аз. — Нима ще пиете тази вода?

— Разбира се — отвърна ми той. — Днес няма да може да се пие, но ще се пречисти. Тинята ще се утаи на дъното на бъчвата. Ще видите.

Млъкнах, но поклатих глава, съмнявайки се в здравословните качества на тази вода. Все пак си позволих да я опитам. Тя бе доста блудкава и в нея имаше голямо количество червеникава пръст.

Въпреки това потопих и моето буре в тази непривлекателна вода и за миг запасът ни бе попълнен.

Връщането ни бе още по-бързо, защото юнгата гребеше яростно през тръстиките и плитчините.

Привечер се отправих отново към сушата, където си позволих да изпия няколко чаши далматинско вино, черно като катран, и изпуших половин дузина превъзходни „Порто Рико“.

Право да ви кажа, почти бях започнал да се отегчавам от морето, от това море, за което бях мечтал почти през цялото си детство и юношество и се бях надявал да намеря всичките радости, всичките опиянения и наслади в този живот.

Ах, тези подлеци, писателите, чиито творби за пътешествия и приключения бях чел, по-точно бях поглъщал през дългите часове на деня и нощта.