Емилио Салгари - Борба на борда

Подскочих от мястото си, разтърсен от силно чувство на негодувание. И ми се стори, че чувам глас, могъщ като рев, като славния рев на Свети-Марковия лъв. И този глас казваше:

— Ще дойде чаканият ден!…

Малко по малко голетата заобиколи рифовете на Пола и градът изчезна зад тях. Откритото море се появи пред нас и „Само Италия“, възползвайки се от един тласък на вятъра, се спусна смело на юг.

Брегът, който се издигаше отляво, беше стръмен, пустинен и сух. Тук-там се издигаше върхът на някое укрепление, построено на ръба на висока скала. И като контраст близо до него се забелязваше някоя мизерна овчарска колиба.

После рифове, които изглеждаха като огромни скали, и пещери, издълбани от вълните, които се разбиваха с вой, пренасяйки ехото от скала на скала.

Вятърът, който досега се бе задържал добър, започваше да променя посоката си, обръщайки се в югозападен, и бавни вълни се носеха по морето от запад към изток.

Ту бързо, ту бавно, според тласъците на вятъра, голетата все напредваше, като отстоеше на около сто и петдесет метра от брега.

Към обяд фарът на нос Промонторе се виждаше вече и към два часа заобиколихме истрийския край между носа и малкото островче, на върха на което се издигаше фарът, гигантска колона, висока най-малко двадесет метра. В основите на фара се виждаха две каменни къщички и някаква черна кула с бели ивици — така изглеждаше фарът през деня, докато нощем хвърляше снопове бяла светлина на всеки двадесет и пет секунди.

Адриатикът разяждаше бавно с безспирните си вълни този усамотен риф, заобиколен от опасни плитчини от север и изток, отбелязани с два железни пръта, доста извити от вълните.

Минаването между фара и носа е възможно само за малките кораби и нощем е винаги опасно.

Нашата голета навлезе между тях, като успя да избегне плитчината, където друга голета, която ни предшестваше, минаваше съвсем близо, излагайки се на опасността да заседне.

Водата в този тесен проход беше доста прозрачна и облегнат на носа на кораба, аз можех да видя дъното на морето, покрито с пясък, мекотели и остри скали, които се издигаха почти наравно с водата, готови да образуват опасна пречка за корабите с по-голям тонаж от нашата голета, която, струваше ми се, почти докосваше скалите. Дори по едно време се приближи толкова много до една плитчина, та като че ли почувствах докосването на кораба до скалата, но всичко мина благополучно.

След като бе заобиколен носът, голетата навлезе в друго море. Това бе Куарнеро, капризното Куарнеро, от което толкова много се боят плаващите по него, въпреки че е твърде малко и прилича повече на езеро, отколкото на море.

В момента, когато „Само Италия“ навлизаше във водите му, то изглеждаше спокойно. Брегът на Истрия, стръмен и каменист, ми се стори насечен във всички възможни форми, сякаш изваян от вълните на своенравния Куарнеро.

Вериги от подводни скали, пясъчни наноси, островчета, като Манци и Фумера, засланяха брега от пристъпите на вълните.

Нито една колиба край морето, нито педя обработена земя. Само малка група белезникави къщици, които изглеждаха като куп развалини, се издигаше на върха на стръмна височина. Сред тази купчина къщи се възправяше камбанария и някакъв каменен обелиск.

Моряците ми казаха, че това е селцето Помец.

Едва към три часа можах да видя едно село, разположено на дъното на тесен проток. Беше Медолино. Така се назоваваше и един малък залив.

Хълмовете продължаваха да се изнизват страшно безплодни: нито трева, нито горичка, нито храсти се виждаха по тях.

Върхът Мерлера, след него Свети Стефан и Кучешката мрежа се редяха пред очите ми с дразнещо еднообразие. Нищо не правеше впечатление в тази безплодна страна.

И ето че една изумителна, дива и очарователна гледка се показа само няколко часа подир това. Като че вече пътувахме не по море, а по езеро, заобиколено от високи и стръмни планини.

Надясно просторните острови Керсо и Велиа, наляво — истрийският бряг, от север и юг — далечният остров Уние и нос Промонторе затваряха морето от всички страни, придавайки му вид на езеро.

На Керсо и Велиа се извисяваха, натрупани една върху друга, високи планини, страшно стръмни, с високи върхове, които стигаха чак до облаците.

Хълмове и отвесни скали, които биха могли да се сравнят с норвежките фиорди, допълваха гледката.

А морето нахлуваше през всички отвори, които само през вековете си бе издълбало, и гръмогласният му плисък отекваше в близките планини.