Емилио Салгари - Борба на борда

Къде бяха опасните приключения, описвани така живо от Жул Верн, Майн Рид и Жаколио?

Струвате ми се, че съм бил подло измамен.

Морето беше това, което бях виждал и във Венеция: бреговете, планините, реките, горите, градовете, селата, хората, всичко беше точно такова, както в моята Италия, или по-точно — такова, каквото беше в родния ми край, тъй като дотогава не бях чул да говорят другояче, освен както се говори в моята Верона.

Къде бяха девствените гори, обитавани от гладни и кръвожадни зверове и диви човекоядци? Къде бяха морските битки със смелите екипажи на малайските „прахо“? Ловът на лъвове, на тигри, кондори, крокодили, акули? Къде бяха страхотните ниагарски водопади, безкрайните устия на Амазонка, ледените пустини на полюса, покрити с айсберги?

Още не бях чул рева на зверовете, а само неприятния глас на грубиянина капитан на „Само Италия“.

А и връщането сигурно нямате да бъде разнообразено от изобилна плячка, резултат на опасни и пълни с вълнения преследвания на зверове. От трофеи като змийски и ягуарови кожи, като опашки от райски птици и прочие, и прочие. А само от товар въглища, най-обикновени въглища, които мърсят ръцете, лицето, дрехите.

Какво разочарование!

Нещо неудържимо ме изкушаваше да се затичам към най-близката железопътна гара, да се кача на първия попаднал ми влак, който да ме отнесе право в моята Верона, където може би ще намеря търсените приключения, доста по-любопитни от тези, които до този момент ми бе предложило морето.

Такива мисли се въртяха в ума ми, докато седях в зловонната дупка, която капитанът на „Само Италия“ имаше смелостта да нарича кабина.

Рояк мисли играеха пред мен като палави момченца, безгрижни и дяволити, и ми се струваше, че ми се мръщят и плезят, за да ме разсмеят и да ме въвлекат в играта си.

Но на малко разстояние от мен, отвъд слабия кил на галетата, морските вълни се разбиваха в обшивката и тъй като бях по-задрямал, преди да потъна в дълбок сън, те сякаш ми говореха на някакъв познат, нежен и приятелски език:

„Ще те изпитам… Ще дойде денят, непременно ще дойде този ден, когато ще ти открия моите опиянения и моите страсти. Когато ще ти открия моите все още забулени тайни и ще поискам кръвта ти!…“

И при този обещаващ глас на морето аз се отпуснах, потънал в прелестно мечтание, докато неусетно съм се унесъл в непробуден сън.

На другия ден към десет часа сутринта започнаха да товарят голетата. Тя бе закарана до самия кей, който представляваше вид висящ мост. По него се движеха вагонетки, пълни с каменни въглища. Един железен улей бе вкаран в трюма на кораба. Моряците заеха места на носа и на кърмовата част и с лопати в ръце нариваха купищата въглища към вътрешността на трюма, вдигайки огромен облак черен прах.

Колкото до мен, след като останах на борда до десет часа, слязох на сушата заедно с капитана, с когото се въртяхме насам-натам и водехме някакъв скучен разговор за каменовъглените мини.

За ядене се върнахме на борда и имахме за обяд прясно месо, което поляхме с няколко глътки мистра.

След обилния обяд слязох в каютата си и написах поредното писмо на близките си. После обух високите си ботуши, нахлузих си сламената шапка и се покатерих по склоновете на непознатата ми планина, за да потърся от вкусните боровинки по върховете й.

Изкачването не беше лесно, тъй като наклонът на планината беше много голям, бодливи храсти и огромни камъни задръстваха пътечките на всяка крачка. Но въпреки това си бях наумил да стигна до горе и продължавах да се изкачвам, преодолявайки пречките и горещината.

Всъщност нито една свястна пътека не бе прокарана, нямаше нито едно място, през което да минеш безпрепятствено, без да оставиш парчета от дрехите си или да се издраскаш.

Трябваше да се катеря по скали, които се клатеха в основата си, да драскам по изпъкналостите на каменни блокове, изглеждащи като минирани или издълбани от усилията на вълните. Да си пробивам път през непристъпни трънаци, като си служа само с джобния нож.

Ботушите ми бяха готови да ме напуснат, палтото ми бе разкъсано, ръцете ми кървяха, а аз все още не бях достигнал и средата на пътя.

Отпочинах си няколко минути, събирайки къпини, почти заровени под черни пластове въглища, и отново продължих изкачването. Планината ставаше още по-стръмна, а аз все още не можех да видя върха й.

Към два часа, смазан от умора, със съвършено разбити ботуши, стигнах най-сетне върха на планината, която образуваше нещо като каменисто плато, с няколко къщички и парчета изорана и добре обработена земя.