Емилио Салгари - Борба на борда

Но… напразно! Да говориш на такъв човек за такова нещо беше все едно да декламираш любовни стихове на някой носорог.

Просто казано, за такива работи господин капитанът нямаше уши.

Отговори ми, че и без това бил загубил твърде много въглища и че ако не може да се спи в кабината, трябвало да се приспособя както мога на палубата.

— На палубата?… — дръзнах да възразя аз. — Но, моля ви се, посочете ми къде!…

— Върху въглищата!… — беше отговорът му. — Представете си, господин Емилио, че това е легло от рози — прозвуча грубиянската му шега.

— Много ви благодаря! — отговорих му иронично. — Ще се възползвам от мъдрия ви съвет.

Отидох на другия край на палубата, за да не го гледам повече.

Изглежда, че беше забелязал това, тъй като на другия ден накара да ми приготвят за обяд супа от грах. Вероятно искаше с това да ме накара да се сдобрим.

Но тази супа беше толкова опушена от каменните въглища, чиято миризма ми бе вече отвратителна.

Задоволих се само с една твърда бисквита, останала кой знае откога, и позалъгах глада, мъчейки се да си представя, че съм някой лакомник, който е имал щастието да изяде всичко, каквото е намерил на богатата трапеза.

Към осем часа трябваше да отида да спя, но се отказах и останах на палубата, като се изкачих чак до крочетата — напречна греда, която съединява две мачти. Кръстосах крака сред въжетата и започнах да се любувам на люлеенето на голетата от една височина, която ме караше да потръпвам. Не обърнах внимание на многократните повиквания на капитана, който се боеше да не заспя горе.

Към полунощ, когато вятърът все повече отслабваше, от височината на наблюдателницата си забелязах фара на Бриндизи, който светеше на небосклона на около шестнадесет мили разстояние.

Спуснах се по мачтата и погледнах компаса.

Голетата беше почти спряла поради затишието.

Слязох внимателно в кабината, откъдето заедно със зловонието излизаха и топли въздушни вълни.

Боях се да не се задуша. Но насърчен от звучното хъркане на капитана, аз се хвърлих в леглото, като разпилях, обзет от гняв, голяма част от бисквитите в сандъка, заемащ дъното на черното ми леговище.

И сега, както и предишния ден, капитанът ме събуди внезапно, но не вече с обикновения си зверски глас, а с възможно най-голямата приветливост, каквато въобще трудно може да се открие у подобни хора.

Разхвърлял наоколо обуща, дрехи, джезвето за кафе и какво ли не още, весел-весел, той ми съобщи: „Бриндизи! Бриндизи!“ И в същото време над леговището ми се надвеси червеното му топчесто лице като слънце при залез.

За мен не беше неочаквано, че сме пристигнали в Бриндизи, защото, както казах вече, още преди полунощ бях забелязал фара. Все пак побързах да изскоча от кабината и да се изкача на мостика полугол и полуспящ.

Отначало видях само няколко броненосеца, които ми се сториха английски, и мачтите на търговски кораби. Но малко по малко различих ясно града.

Облякох се колкото можех по-грижливо, изваждайки от сандъчето най-хубавото си облекло и най-добре колосаната яка, и застанах пред огледалото. Отстъпих назад изумен. Приличах на някой анголски негър, толкова много бях изцапан от въглищата. Започнах да се мия. Насапунисах се, затърках се и най-после лицето и ръцете ми се поизчистиха малко, станаха по-малко живописни.

Исках да се покажа в колкото може по-добър вид.

Дори лъснах обущата си с малко сажди, които успях да намеря в стария комин.

После се погледнах пак в огледалото.

Не бях елегантен. Не, в никакъв случай! Напротив!

С това тъмносинкаво лице, с дългата ми и настръхнала по американски брада.

Задоволен донякъде, аз се изкачих на палубата заедно с моята мечка — капитана. Да не мислите, че той се бе докарал повече от мен?

Ако аз можех да разсмея някого, то можете да си представите що за фигура беше пък той.

Черен като огняр, ризата му по-черна и от него. Но беше се обръснал и това го подмладяваше най-малко с десетина години.

Оставихме на моряците грижата за голетата. Капитанът даде нарежданията си да не се объркат в маневрата и да затруднят слизането. После заповяда да спуснат спасителната лодка в морето и с няколко удара на веслата стигнахме до брега, във фамозния град, който занимаваше умовете на всички моряци и се стремеше да бъде щастливият съперник на Марсилия.

Филолозите смятат, че името Бриндизи идва от думата „бренду“, което значи „еленова глава“, поради очертанията на залива му, който прилича донякъде на еленови рога.