Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

За момент си представям как сядам на стълбите пред вратата, обляна от вечерното слънце, което фотографите наричат „магически час“, тъй като в този час всичко изглежда вълшебно, задълбочено чета, косата ми се стеле ласкаво покрай лицето, а аз стискам цигара „Галоаз“ като изискана французойка. В този момент чувам: „Какво ще кажеш за тази книга?“ Вдигам поглед и над оградата съзирам усмихнатото лице на съседа. Веднага отвръщам нещо остроумно. Неусетно как започваме да си бъбрим за героите, за фабулата, за попаденията в диалозите…

Ново попълнение от пътници ме притисна още по-навътре и ме връща към действителността. Съседът така и не ме е забелязал. За него съм невидима. Това може би не е чак толкова зле, защото всеки път, когато се видим, аз не съм за показване. Пристъпвам бързо назад и се опитвам да скрия обувките за голф зад нечие куфарче.

Например миналата седмица. След като потичах в парка, спрях пред входа, за да си поема дъх, краката ми трепереха, косата ми беше залепнала от пот по челото, когато зад ъгъла се показа свеж, обръснат и уханен… познайте кой? Той, разбира се.

Преди няколко седмици, тъкмо вадех покупките от багажника на колата, когато той спря и паркира точно до мен. Да не забравя онзи път, когато излязох набързо, за да изхвърля боклука в стария провиснал халат, наклепана с маска за лице — същата маска, която посинява, когато изсъхне, — и точно в този момент той се показа на прозореца. Сякаш по команда халатът се разтвори и той разбра какво се предлага.

Той неочаквано вдига поглед, както когато усетиш, че някой се е втренчил теб, и ме зяпва. И аз го зяпвам. Господи, колко неловко. Забелязвам подхвърлен брой на „Лут“, вестникът за безплатни обяви, в който има предложения както за коли втора употреба, така и за срещи, грабвам го и заравям пламналите си бузи зад страницата с наемите. Стиснала химикалката в ръка, започвам да ги оглеждам така, сякаш наистина се интересувам. Ами ако той продължава да ме гледа? „Клапъм Комън: лесбийка, почитателка на котките си търси посестрима“; „Ърлс Корт: свободно място в тристаен апартамент — споделете го с осем австралийци“; „Шордич: търси се разкрепостен човек на изкуството за купонджийски живот“.

И в този момент сърцето ми се свива. Ето го. Точно в самия край на страницата. Един-единствен ред. „Литъл Венис: самостоятелна стая за 150 лири на седмица, режийните включени в наема.“ Гледам разсеяно написаното и го ограждам със сърце, докато си мисля за „Него“. Това сигурно е най-тъпата обява, на която някога съм попадала. Това беше намерението ми, когато я пуснах преди три седмици.

Никак не ми се иска да давам под наем свободната си стая. Нямам желание да деля жилището си с непознат, който да се търкаля по канапето ми и да ми мърля седалката в тоалетната. Само че нямам избор. Когато Даниел се изнесе, той си взе телевизора „Банг и Олуфсен“, половината снимки и половината депозит, оставен за жилището. Остави ме без телевизор, без картини и снимки по стените, с някакви тъпи руси кичури. Това стана, когато бях на двайсет и седем и на главата ми висеше убийствена ипотека. През последните девет месеца разчитам на спестяванията си и в момента съм на ръба на разорението. Последните два месеца не съм плащала вноските за ипотеката и банката ме заплашва, че ще ми отнеме собствеността, така че или трябва да си намеря съквартирант, или…

Или какво? Поглеждам през прозореца и ми се иска да намеря отговор на всичките си проблеми, но това е лондонското метро, не е кристална топка и аз се взирам в собственото си отражение, което е насочило очи към мен от тъмния тунел.

Все си мислех, че когато стана на трийсет, животът ми ще бъде по-подреден. Че ще имам пари в банка, зашеметяваща кариера като фотограф, поне един чифт маркови обувки — не беше задължително да са „Маноло Бланик“, щях да се примиря и с „Курт Гайгър“. Ето че миналата година се случи — чукнах трийсетака — и разбрах, че повечето ми приятели са се изкачили по стълбицата на живота, получили са повишения, правят си косата в „Ники Кларк“, докато аз се изплъзвам все по-надолу.

Стигнала съм дъното — плъзнала съм се като змия. Любимото ми емджи 4 4 Марка коли. — Б.р. „Миджет“ е на ремонт в сервиз след сблъсъка с беемвето — хайде още едно плъзване надолу като змия. Що се отнася до страхотната ми кариера на фотограф — и там нещата са ми се изплъзнали и са стигнали до самото дъно.

Известно време си въобразявах, че съм се закрепила. Запознах се с Даниел, влюбих се, купих си жилище, събрахме се да живеем заедно и имах чувството, че съм постигнала нещо, че имам някаква посока в живота. Изплащах ипотека, направила си бях застраховка „Живот“, имах си партньор в живота. Макар да имах чувството, че си играя на възрастна, повечето хора се отнасяха към мен с уважение.