Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

— Че какво му е на метрото? — провикна се Брайън и подкарва. — Ще се прибереш за нула време. Ами нещастният аз, има да вися в задръстването. — Той надува клаксона и аз оставам да гледам след него, когато набива спирачки, за да пресекат група трийсетинагодишни красавци. Не знам как точно да опиша Брайън, но в този момент, докато седи зад волана на любимия си миниван и оглежда похотливо готините мъже, със сигурност мога да кажа, че „нещастният аз“ никак не му отива.

Докато чакам на перона, горещината започва да ме притиска. Все едно, че някой е пуснал фурната, отворил е вратата и ти е наврял главата вътре. Минавам през скупчилия се народ, извинявам се наляво и надясно и се опитвам да открия местенце, където не се усеща толкова зловонната пот, киселото настроение и напрежението на околните. Пристъпвам крачка по крачка към жълтата ограничителна черта.

Тя ме подсеща, че миналата седмица ми лепнаха глоба, задето съм паркирала с едната гума върху жълтата линия. Истината е, че не бях паркирала, просто си бях оставила колата за няколко минути, защото страшно бързах. За съжаление полицаят, мъж, както трябва да се очаква, прецени, че да изтичаш да си купиш хапче за менструални болки (той, разбира се, никога не е изпитвал разкъсващата болка, която поразява нас, жените, всеки месец) не е основателна причина, и ми написа фиш за глоба. Да не забравя да го платя. Вадя химикалка от чантата си. Паметта ми все повече заприличва на сито, затова непрекъснато съставям списъци. Имам списък за всичко. Хладилникът ми е облепен с разноцветни лепящи листчета. Проблемът е, че през повечето време забравям за тях. Само че не виждам как и къде да напиша и лепна листче, което да ме подсеща да не ги забравям.

Надрасквам „ГЛОБАТА“ върху ръката си и чувам тътена на приближаващия влак. Отстъпвам крачка назад и наблюдават как мотрисата навлиза с клатушкане на гарата, проскърцва до перона, а лицата вътре се размазват, сякаш се топят в жегата. Както обикновено е претъпкано. Посървам. И тогава, както всяка друга вечер, откакто дойдох да живея тук, в главата ми напира позната мисъл: „Иска ми се да има поне едно свободно място.“

Вратите се отварят и тласкана от тълпата, хлътвам в купето също като тапа на бутилка. Опитвам се да не обръщам внимание на капките, които се стичат по прозорците и капят по лицата на пътниците, докато си проправям път по-навътре.

— Ау, извинявайте… извинявайте… много се извинявам — мрънкам аз, докато настъпвам хората и се опитвам да се хвана някъде.

Лашвам се на една страна, когато потегляме, измествам се настрани, за да се отдръпна от смрадливата подмишница, където съм се забола. Господи, как ми се иска да седна. Гледам завистливо късметлиите, които са се отпуснали по седалките, и оглеждат разсеяно останалите. Мъж с ужасна зализана коса, красиво момиче с пиърсинг на веждите, някаква дъртофела с розов фон дьо тен. В следващия момент погледът ми замръзва на мъж с масивна челюст, трапчинка на брадичката и гъста черна коса, под която пролъскват познати лешниковокафяви очи. Господи, този пък какво търси тук?

Стомахът ми се свива. Това е съседът ми, невероятно привлекателният ми съсед. Същият съсед, който като нищо може да мине за малкия брат на Брад Пит. Нямам представа дали Брад Пит наистина има чернокос по-малък брат, но ако има, той със сигурност ще прилича на този. Дори не знам как се казва. Макар да живея срещу неговата къща вече цяла една година, все още не му знам името (което хвърля в пълен ужас мащехата ми, която държи да знае не само имената, ами навиците на всички жители на Бат). Тук обаче е Лондон. Хората живеят в една и съща сграда години наред и си кимат във фоайето, но не разменят и дума.

Затова пък аз знам всичко за съседа, който от този момент нататък ще наричам „Него“. Знам, че кара морскосин „Рейндж Роувър“, зарежда си хладилника от „Уейтроуз“, дрехите му са от „Джоузеф“, поръчва си поне веднъж в седмицата храна от „Шанхай сърпрайз“, виетнамския ресторант на ъгъла. Освен това знам, че е запален тенисист, а наскоро си купи бяло канапе и ако мога да съдя по времето, когато дърпа завесите в спалнята, през уикендите обича да спи до обяд.

Да не си помислите, че го следя. Просто от време на време го забелязвам. Когато обръща страниците на книгата, която чете, аз присвивам очи, за да прочета заглавието. Направо няма да повярвате. „Животът на Пай.“ Същата книга лежи на нощното ми шкафче непрочетена. Решавам да я започна веднага щом се прибера.