Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

Неочаквано целият ден губи очарованието си. Уикендите са за двойки. Ето че градът неочаквано се превръща в Ноев ковчег — хората обикалят парковете двама по двама, седят по двама в кафенетата, двамата заедно похапват пуканки, докато гледат филм. Обикновено се мотая с приятелката си Джес. По-голямата част от старата ни банда си имат половинки и се чувстват в по-голяма безопасност, когато около тях не се мотаят две сами жени. Джес е стюардеса и този уикенд ще бъде в Делхи.

— Сигурен ли си? Съботите винаги са най-натоварените ни дни — започвам да се опъвам аз.

— Бяха — поправя ме Брайън. — От известно време нещата не вървят добре.

Така е. През последните няколко месеца забелязах, че е по-спокойно, макар да не обърнах много внимание. Сега чак виждам, че Брайън е отпуснал рамене, а на челото му се е врязала бръчка, дълбока като Големия каньон. Нещо не е наред.

— В бъдеще те чакат доста свободни уикенди — предупреждава ме той.

— Бизнесът е наред, нали?

Следва зловещо мълчание.

— Тъкмо затова исках да поговорим… — Брайън въздиша, обръща се към мен и аз усещам как ме втриса. Нещо не е наред. — Не искам да се паникьосваш…

Аз изпадам в паника.

— Ти си чудесна асистентка и изключителна фотографка…

Господи, той ще ме уволни.

— Много ми беше приятно да работя с теб.

Било му приятно ли? Наистина ли каза „беше“? „Беше“ в минало време. Стомахът ми се свива. Досега дори не се бях замисляла, че мога да загубя работата си. Бях прекалено заета да я плюя и да си пожелавам нещо по-добро. Ето че в мига, в който безработицата надигна грозната си глава, забелязвам колко е била хубава работата ми. Ходя на работа в ефирни роклички и сандалки с каишки, похапвам сандвичи с пушена сьомга на обяд, сватбена торта в четири следобед, да не говорим, че си имах Брайън за шеф…

— Моля те, не ме уволнявай — моля се аз.

— Да те уволня ли? — ахва той, гласът му е пълен с удивление. — Господи, няма! Защо ми е да уволня най-добрата асистентка, която някога съм имал?

— Помислих… — започвам объркана аз.

— Само че може да ми се наложи да те освободя.

Сърцето ми се свива.

Брайън постъпва с мен така, както гаджетата постъпват с теб, когато искат да скъсате, и ти разправят, че вината е изцяло тяхна, че ти си безгрешна. Няма значение по какъв начин го казват, краят е винаги един и същ. Зарязват те.

— Опитвам се да ти кажа, че преглеждах сметките. Бизнесът не върви както трябва… — Той смачква цигарата в пепелника и се протяга към жабката, за да извади освежителя за въздух. — Честно да ти кажа, Хедър, може би е най-разумно да започнеш да си търсиш нова работа. — Поглежда ме и се опитва да предугади реакцията ми.

— Толкова ли е зле положението? — прошепвам аз.

— Дори по-зле. — Натиска спрея освежител с някакво ожесточение. Накрая, вече доволен, подмята флакона обратно в жабката и се обръща към мен. — От банката настояват да си получат заема.

В този момент Брайън ми прилича на човек, притиснат от целия свят. Торбичките под очите му сякаш са станали по-големи, по бузите му са се спуснали нови бръчки и той ми се струва прекършен и примирен както никога досега.

— Нещата може да се оправят. — Опитвам се да му дам кураж. Нямах представа, че бизнесът му е бил толкова близо да банкрут, и започвам да се чувствам ужасно — не заради себе си, а заради него. Аз може и да си загубя работата, но той ще загуби абсолютно всичко, включително и дома си, който е с втора ипотека, за да инжектира малко пари в бизнеса.

— Може — съгласява се той и се насилва да се усмихне. — Може пък да стане чудо и да ме извикат да снимам на някоя голяма сватба и да успея да изплатя всичките си дългове, нали така?

— Може — усмихвам се решително аз.

Той пуска радиото и отново насочва вниманието си към вестника, а на мен усмивката ми се скрива. Притеснението засенчва челото ми като облак и хвърля тъмни сенки върху бъдещето. Вадя списъка с желанията и добавям нова точка:

• Искам наистина да стават чудеса.

Най-сетне колите потеглят и след малко се озовавам на тротоара на спирката на метрото на Бейкър стрийт.

— Не мога да оставя собствената си асистентка да се прибере боса, нали? — реши Брайън и се подава ухилен от минивана. — Налага се да пропусна голфа.

— Като мой шеф можеше да ми платиш таксито — изръмжах аз, забола поглед в краката си. Вместо стилните сандали с каишки сега съм с обувките за голф на Брайън. Да не говорим, че целите са оплескани в кал, освен че бяха три номера по-големи от стъпалата ми.