Александра Потър - Внимавай какво си пожелаваш

Смълчават се и погледите им се насочват към нас. Знам, че не гледат нас — ние сме просто фотографите, — прекалено заети са да гледат зад нас, където вратите се отварят тъкмо когато някой включва касетофона. Чува се саксофон и гласът на Уитни Хюстън проехтява в залата. „Винаги ще те обичам.“ Длъжностното лице припва обратно към подиума и двамата с Брайън заемаме местата си. Готови сме.

Тръпна в очакване. Това е моментът, в който булката се появява и всички ще видят роклята. Това е любимият ми момент. Все пак, повечето от нас по някое време през живота си са мечтали за роклята, която ще облекат на собствената си сватба. Когато бях на около шест, любимата ми игра беше да сложа бялата си нощница и сватбения воал на мама и да си представям как се омъжвам за Барни, плюшеното мече. Един ден паднах в калта в градината и мама пресуши сълзите, като ми каза, че дори оплескана в кал съм прекрасна, защото всяка булка е красива в деня на сватбата си. Едва след като започнах тази работа, разбрах, че мама е искала да ме успокои.

Истина е, че много булки изглеждат красиви в роклите си, но има и пухкави бели слоници, заради които ти се иска да покриеш очи, има разни наследствени ужасии, които е трябвало да си останат потънали в прах на тавана, толкова малки корсети, така пристегнати на кръста, че булката буквално прелива също като разтопен сладолед във вафлена фунийка. Да не говорим за разните воалетки, безвкусни диадеми и безкрайни шлейфове. Честно ви казвам, Триени и Сузан направо щяха да полудеят. Ама аз с какво право си отварям устата? Между пръстите на краката ми е натъпкана разръфана салфетка.

Майката на булката започва шумно да хлипа. Възрастните роднини охкат и ахкат. Едно от момчетата се опитва да потисне кикота си и баща му го пипва за ухото.

Аз хлъцвам.

Този път не е заради мехурите по краката ми.

Точно пред мен, наконтена в яркорозова рокля, сякаш извадена от гардероба на запалена танцьорка на фламенко, пристъпва булката, достатъчно възрастна, за да ми бъде майка. Не, грешка. Достатъчно възрастна е, за да ми бъде баба.

— Изглеждаш великолепно, миличка — възторгва се Брайън, докато щрака в унес.

Какво да кажа. Той е професионалистът.

— Роклята е убиец… малко наляво… невероятна, изумителна… Хайде сега една голяма усмивка.

Подавам му нова ролка и го наблюдавам удивена. Брайън се занимава с тази работа от толкова отдавна, че за секунди е попил сватбената треска. За него няма значение дали булката е малка или голяма, дали сватбата е традиционна или изчанчена, той обожава всяка сватба. Навремето е бил женен, когато е бил на двайсет и няколко, за някаква манекенка, Фиби, ала две години по-късно тихо и кротко се развели. (Не съм сигурна дали е станало преди или след като си е признал, че е гей.) След този брак се заредили разни провалени връзки.

Не че това му е попречило да си остане истински романтик. Напротив, станал е дори по-голям романтик. Щом види панделките завързани на ролс-ройса на младоженците, и очите му плувват в сълзи. Няма случай да чуе Сватбения марш, без да започне да бърше очи с ръкав и да моли майката на булката за кърпичка, а докато младите изричат клетвите си, не спира да подсмърча. Ужас! Когато дойде времето да изрекат „Докато смъртта ни раздели“, той хуква навън, за да си поеме глътка чист въздух.

Което означава, че аз отговарям за събитието. Официално му се водя асистентка, но обикновено става така, че аз правя повечето снимки. Въпреки неписаното правило в обществото, според което жените би трябвало да се разчувстват при вида на новородени бебета, кученца, котенца, плюшени играчки и, разбира се, когато са на сватба, подобни неща просто не са в състояние да ме размекнат. Това съвсем не означава, че съм противничка на брака. Напротив. Страшно ме кефи мисълта да се влюбиш до безумие и да живееш с някого щастливо до края на дните. Не е ли така с всички? Само че напоследък започнах да се питам дали съществува нещото, наречено „щастливо до края на дните“? Може би по-точното е да кажеш „щастливи на момента“ или пък „щастливи, докато си омръзнат“. Или дори както стана с мен и бившия ми, „щастливи, докато той не смъкна гащичките на девойката от «Маркетинг»“. Не че съм изпълнена с горчивина, нищо подобно.

Някой шумно си духа носа и ме стряска. Брайън подсмърча в кърпичката. Очите му са червени, подпухнали и той се опитва да не откъсва поглед от булката и младоженеца, докато казват клетвите си. Поглаждам го по гърба, за да му вдъхна кураж, подавам му нова суха кърпичка и поемам апарата от ръцете му. Проверявам обектива и го насочвам към щастливата двойка.