Христо Пощаков - Оцелелият

Бил Саймън имаше смътна представа за ада, но ако той съществуваше, сигурно бе попаднал в него. Миризмата на сяра проникваше през филтъра, пълнеше дробовете му, просмукваше се във вадичките пот по бузите и образуваше зловонно езерце, поддържано от гуменото уплътнение на респиратора. Краката му затъваха във влажната почва, над която се стелеха тежки изпарения. На места изтънялата й кора се подуваше и освобождаваше газове, след това се свиваше като привидно безобидна дрипа — всъщност измамна и лакома, готова да го погълне при всяка непредпазлива стъпка.

Слим Лендфут беше избързал напред — спазваше препоръчваната от щаба дистанция, целяща да намали броя на жертвите. Следите от подметките му все още се забелязваха, но настъпващия сумрак щеше да ги заличи. Из него вече пърхаха черните пеперуди на страха, кацаха по гърба на Бил и го караха безпричинно да се обръща. Въображаеми призраци протягаха бледи ръце, отнемаха смелостта му, правеха го безпомощен като малко дете, изгубило майка си. Той се спря и смъкна респиратора.

— Слим! — потъна викът му в пространството. — Слим! — изкрещя повторно.

Недалече се чу шум от стъпки. Сумракът пред него се сгъсти и се превърна в набитата фигура на сержанта. Макар да не го обичаше, Бил се зарадва на появата му.

— Какво си се развикал? — просъска Слим.

— Помислих, че съм останал сам!

— Не си, но ако продължаваш така, и това ще стане. Опасно е да се вика, глупако!

Той се наведе и смачка голата твар, която пълзеше към коляното му. Бръкна в походната торба, извади сгънато наметало, разстла го под себе си и седна. Видът му излъчваше престорена сигурност.

— Да потърсим помощ? — предложи Бил неуверено.

— Веднага ще ни засекат. Седни си на задника, постави респиратора и чакай да съмне! Послушай ме, не за първи път се измъквам. Стаките винаги действуват нощем.

— Не искам да ме напъхат в пашкул, който дори не пропуска въздух!

— Воня, по-точно, въпреки че на умрелия му е все тая. Прави, каквото ти казах, нещастнико! Включи кабела за директна връзка!

Бил непохватно подаде куплунга. В шлемофона отново нахлу дрезгавият глас на Слим:

— Разбери добре: и аз съм гладен, уморен, недоспал! Засега ти помагам, но ако продължаваш с капризите, ще те пратя по дяволите! Оправяй се сам, ако можеш!

Той се намести върху наметалото и демонстративно обърна гръб. Бил се огледа — действителността приличаше на лош сън. В сернистите изпарения на Бета III /ако тя наистина се наричаше така/, се таеше угрозата да бъдат открити от стаките по биополетата на собствените им тела. Същевременно те бяха и единствената им надежда: да бъдат спасени от бойните краулери на Концерна.

Концернът. Всемогъщият, всеможещ Концерн напоследък изглеждаше жалък. Господи, ако знаеше къде отива! Подписа контракта и остана измамен както хиляди преди него. Гнездото на мафиози с вековна история го превърна в част от безмилостна армия, смля го, доведе го до състояние на безгръбначно без собствени принципи! И най-жалкото бе, че никой никога нямаше да узнае за това. Ако по случайност се завърнеше в къщи, блокажите в паметта му нямаше да позволят да проговори. Според контракта работеше в мините на Делта 7 — планета с международен статут, контролирана от профсъюзи и подчинена на решенията на Световния Съвет. Реалността беше друга — примираше от страх върху повърхността на точка от космоса, условно наречена Бета III. Вероятно местонахождението й бе известно на главния бос и на няколко навигатора от транспортните космолети, които знаеха защо си държат езика зад зъбите. Тук имаше всичко, годно да донесе високи печалби: редки метали, уран, диаманти! Но имаше и стаки, а те бяха престанали да се съобразяват с интересите на Концерна — смятаха го за натрапник, длъжен да си отиде. Той не споделяше техните възгледи — беше обявил частна война, която се водеше от години.

Тези, които все пак се връщаха на Земята, разказваха несъществуващи спомени, хвалеха банковите си сметки и привличаха нови наемници. С пристигането на Бета III измамата се разкриваше, но психолозите от Базата имитираха игра с честни карти — те не се нуждаеха от сляпо пушечно месо. Внушаваха, че играта си струва риска: ако останеш жив до изтичане на контракта, светът е твой. Серията внушения постигаха целта си — подобни разсъждения се приемаха като собствени. Бъдещите жертви се примиряваха и разпределяха време между работа в мини, наряди и сражения. Бил беше един от обработените, но обстоятелствата се оказаха по-силни: придоби имунитет към внушенията, въпреки че след посещението на специалния отдел предпочиташе да го крие. Сега смъртната опасност го подтикваше към откровеност, искаше му се да говори, не знаеше дали утре ще има такава възможност.