Христо Пощаков: Оцелелият

Бил Саймън не го доизслуша. Захвърли куплунга и силуетът му изчезна в тъмата.

— Почакай! — извика Слим, след като свали респиратора. — Върни се, самоубиец гаден! Или ще бъдеш убит от стаките, или ще затънеш в някое тресавище!

— Предпочитам го! — долетя слаб отговор. — Пожелавам ти скоро да пукнеш!

— Върни се нещастнико, няма да докладвам! — изкрещя Слим, окончателно изгубил всякаква предпазливост.

Мракът не отговори. Протегна лапите си и го накара да потрепери от ужас. Отърси се от гадините, полепнали по комбинезона му, после инстинктивно натисна копчето на комуникатора. От малкото екранче погледна дежурният в базата.

— Докладва сержант Лендфут, в бедствено положение съм!

— Местоположението ви е локализирано от спътниковата система, регистрационният номер подаден в компютъра. След малко той ще определи реда на спасителната операция.

— Какъв ред?!

— Чета данните от дисплея. Ще получите помощ след двадесет и осем минути.

— Достатъчно, за да се превърна в труп! Не може ли по-бързо?!

— Съжалявам, сержант. Времетраенето на операцията е съобразено с възможностите на базата и вашето служебно положение. Имахме тежък ден, загубите са значителни.

Екранчето угасна и Слим се втренчи в хронометъра на часовника си. Секундите се сменяха много по-бавно от собствения му пулс, който отекваше в слепоочията.

Неясен шум го накара да изтръпне. Дочу се леко метално похлопване, от тъмнината изплуваха неясни, нечовешки силуети. Слим повдигна бластера, но преди да натисне спусъка пространството стана нетърпимо ярко. Усети огромна болка и видя виолетови мъхове, които се приближаваха към лицето му.

Съществата положиха тялото му върху тясна платформа, около нея се завъртяха миниатюрни дюзи. От тях излизаха тънки струйки течност, мигновено се втвърдяваха и се превръщаха в здрави блестящи нишки, които оплитаха бяла материя — последното сигурно убежище на Бета III.

Бил Саймън вървеше безцелно, напътствуван от слепите очи на съдбата си. От комуникатора му се лееха чисти звуци, заглушаваха лакомите стонове на тресавищните каверни и го водеха през мекия лабиринт на участъци здрава почва. Хоровете от звънчета го връщаха в празнична вечер, отново беше малко момче, което очакваше с трепет подаръка в обувките пред вратата. Беше щастлив, освободен от кошмарите, захвърлени с бластера някъде по пътя.

Заслепен от ярки фарове, той се принуди да спре. Зад тях различи зловещите контури на бетиански краулер, почувствува, че мълчаливо го наблюдават. Остана спокоен и безразличен, претръпнал към всичко. Изключи комуникатора, свали респиратора и неочаквано се усмихна — смъртта го посрещаше в изблик на добро настроение.

Люкът на машината се повдигна. От него ловко се измъкна дребен стак, мина напред и застана в осветеното пространство. По козината му заиграха цветовете на дъгата, останалото му в полусянка лице наподобяваше човешко, дори напомняше за стар приятел от детството. Изглеждаше толкова симпатичен, че Бил изпита желание да го прегърне и неволно разтвори ръце. В погледа на бетианеца се появи неимоверна изненада. Смъкна горните си крайници от късото оръжие, което висеше на гърдите му и се доближи. В Бил избухна неудържим подтик: докосна с длани коприненото рамо и леко го погали. Разумните очи на стака излъчиха очудващо разбираемо ответно чувство. Той се обърна към машината, произнесе напевно няколко фрази, след това с недвусмислен жест посочи борда й. Бил се покатери по широката балонна гума, хвана се за някаква скоба и се опита да се разположи по-удобно върху гладката метална повърхност. Бетианецът се върна във вътрешността на краулера, който угаси светлините си и плавно потегли. През хладната броня на машината проникнаха слаби вибрации, нощта изглеждаше необикновена, наситена с въпроси, които търсеха отговор.

След около час излязоха от зоната на тресавищата. Мъглата се разреди, в небето се появиха непознати съзвездия. Миризмата на въздуха бе станала по-търпима, наоколо се разнасяха простичките подсвирквания на дребни животинки.

Беше престанал да следи хода на времето, когато краулерът неочаквано се закова на място. Люкът на купола отново се повдигна, от него чевръсто излезе същия стак, приближи се и седна до него. Поседя малко, после посочи три слабо забележими червени точки, застинали под звездите, изрече нещо неразбираемо и го побутна да слезе. После металното чудовище тръгна и бързо се сля с тъмнината — изчезна така незабелязано, както се бе появило.