Христо Пощаков - Посланието

Старостта е самотен капан за спомени, изтъкан от ненадеждните нишки на собствените ни изживявания. Една след друга те се разплитат и се стопяват в океана на времето, затова изпитах нужда да съхраня част от тях в материал, доста по-траен от човешката памет — кристалът на моя диктофон. Реших да засегна събития, които преди няколко десетилетия възбудиха света, предизвикаха полемики и отправиха предизвикателство към няколко поколения учени, но до днес не намериха задоволително обяснение. Смятам, че любопитството към Гиганта все още не е затихнало, а запис, направен от непосредствен свидетел на неговата поява, представлява интерес за бъдещите изследователи.

Историята започна със служебно писмо. С него местната община уведомяваше приятеля ми Валентин за смъртта на далечна родственица. Беше станал наследник на селска къща във вилна зона на троянския балкан.

Бяхме млади и силни, без ангажименти, нищо не ни струваше да тръгнем, за да разгледаме наследения имот.

Спомням си стръмните завои на пътя, свежата зеленина, цъфналите дръвчета в двора на старата къща. Ние докосвахме топлото дихание на вътрешността й, седяхме на трикраките столчета и погледите ни опипваха лавиците с медни предмети, огнището, лакираните дъски на тавана. През прозореца се виждаха цветни лехи, а зад тях кладенец с потъмняла стряха.

Поискахме да се убедим, че е истински и излязохме навън да го разгледаме. Очакванията ни се оправдаха — такова нещо, останало от преди двеста-триста години, не се среща всеки ден, дори върху дървения барабан висеше стара, доста запазена метална кофа. Решихме да извадим вода по начин, практикуван от дедите ни, ала изпитахме разочарование — кладенецът се оказа пресъхнал.

— Да го почистим — предложи Валентин. — Вероятно се е затлачил от годините. Представяш ли си какво е да пиеш ледена кладенчова вода?

Не беше нужно да ме уговарят дълго. Сдобихме се с инструменти, после Валентин се смъкна по ръждясалите скоби, забити в зидарията и започнахме работа.

Измина доста време, изкопаната пръст ставаше по-влажна, но вода не излизаше.

Бяхме се сменили няколко пъти, вече се чувствувах изморен. Изхвърлих поредната кофа и ми се искаше изобщо да спрем този сизифов труд, когато някакъв възрастен човек застана до оградата и ме изгледа любопитно.

— Напразно си хабите силите — проговори. — Откакто падна метеорита, водата в околността изчезна. И моята помпа не работи.

— Какъв метеорит? — запитах.

— Падна наблизо, на няколко метра от края на двора. Къщата на покойната се разпука, доста стъкла се изпочупиха. След това идваха специалисти, но не намериха нищо. Предположиха, че метеоритът е бил от лед и се е изпарил от удара. Остана долчинка, която постепенно се позапълни от дъждовете. Беше отдавна, трябва да са минали десетина години.

Благодарих за информацията и викнах на Валентин да излиза. Скоро оцапаното му лице се появи в отвора на кладенеца.

— Глупости! — възкликна той, след като чу новината. — Пръстта заприлича на кал, слизай, твой ред е!

Мракът и тясното пространство ми действуваха угнетяващо. Окаченото на стената фенерче вече мъждееше, ентусиазмът ми се беше изпарил. Напълних още няколко кофи, после решително тръгнах нагоре.

— Стига толкова! — заявих след като се подадох — Ръцете ми се покриха с мехури!

— Добре — благоволи да се съгласи Валентин, — последни пет кофи и край.

Той изчезна в отвора, а аз продължих дотегналата ми работа. Неочаквано отдолу се разнесоха викове.

Тялото ме болеше, едва се смъкнах до дъното, където съвсем нямаше място за двама. Валентин насочи лъча на фенерчето към краката си и каза:

— Виж това, преди малко се премести!

Различих гладка цилиндрична повърхност — приличаше на тръба с голям диаметър, разположена перпендикулярно на оста на кладенеца. Усетих, че помръдва, инстинктивно се вкопчих в скобата над главата ми, след това забравил болките се измъкнах по най-бързия възможен начин. Валентин не ме последва и докато го чаках изпитвах основателни угризения на съвестта — бях го оставил сам. Тъкмо се чудех дали да се връщам, когато той се показа.

— Каква демонстрация на смелост! — заяви подигравателно, но после стана сериозен и добави: — Онова нещо отдолу се движи към къщата. Посоката му съвпада с мястото на падане на метеорита.

Изгледах го, сякаш пред мен се намираше жив марсианец.

Последвалите събития са се врязали в паметта ми. Телефонните спорове и дългото убеждаване, появата на багер, пристигането на мощен кран, накрая изненадата на струпалите се хора, които въпреки предупрежденията не се разпръснаха, а още по-плътно обградиха изваденото цилиндрично тяло, наподобяващо огромен снаряд. Тогава се убедих, че чувството за самосъхранение не винаги доминира над човешкото любопитство.