Христо Пощаков - Подаръкът

Ерик облече биокостюма и все още замаян, нареди на охранителния робот да вземе нужните капсули с универсалния серум и спринцовка-манипулатор. Случилото се през последните няколко часа изглеждаше твърде нереално, но беше истина.

Те излязоха навън и тръгнаха през унила на вид местност, обрасла с растителност в жълтеникави тонове. Скоро стигнаха до равен, застлан с каменни плочи път. Той ги отведе до ниска и дълга постройка, в чиято предна фасада се виждаше инкрустирана с орнаменти масивна врата. Омейя я отвори и те пристъпиха в полумрака на вътрешността й. Охранителният робот запали мощния си прожектор. Застанали в немощни пози в изящните си кресла, в помещението се намираха дузина сънародници на вече станалата му симпатична спътница.

— Виждаш ли ги? — попита Омейя. — Те са от последните остатъци от народа ми и се нуждаят от помощ. Когато ме откри, аз бях излязла навън, за да загина, сливайки се с природата. Преди това бяхме напуснали града и се криехме тук, с надеждата да избягаме от унищожителната болест. Но тя ни намери и на това място.

Ерик инжектира телата на болните, които все още даваха признаци на живот. Омейя взе съд, пълен с вода, натопи в него някаква материя и се зае да навлажнява челата и устните на пострадалите.

Под действието на мощния серум, немощните тела едно след друго започнаха да се размърдват. По някое време вратата в дъното на помещението се отвори и през нея бавно се измъкнаха още петдесетина същества, които изглежда все още не бяха заразени. С надежда за оцеляване, те бяха се изолирали в последното си убежище.

— Те знаят какво е станало, вече им съобщих мислено — каза Омейя. — Няма да бъде зле, да ваксинираш и тях, ти си нашият спасител.

Сънародниците й мълчаливо коленичиха, после докоснаха с чела пода. Изглежда с този жест изразяваха своята благодарност.

Ден по-късно Ерик и малкото същество крачеха по улиците на мъртъв град. Наоколо все още се усещаше сладникава миризма на трупове. Омейя го развеждаше във вътрешността на представителните сгради и обясняваше предназначението им, а Ерик гнусливо прескачаше срещаните тук-таме разлагащи се тела и запечатваше всичко на видео-запис.

— Това е градския театър, сградата до него е библиотека — прокрадна се печал в тона й. — Кой знае кога моят народ отново ще ги напълни. Все пак си мисля, че ти си дар божий.

— Престани с излиянията — намръщи се Ерик. — Всеки на мое място би постъпил по същия начин.

— Ти дойде с късната есен, когато природата изпада в летаргичен сън. Но пристигна точно навреме. Би трябвало да пристигнеш в по-сухия сезон, когато всичко наоколо е много по-красиво. Как се казва най-красивото цвете на твоята планета?

— Роза — отвърна Ерик след кратък размисъл. — Макар че там има и други, по-красиви цветя, но повечето са с извънземен произход.

— Опитай се да си я представиш — предложи Омейя и очите внезапно се уголемиха.

Той се опита да изпълни странното й желание.

— Скоро ще си тръгнеш, разбрах го — допълни тя. — Веднага след като роботът ти приключи със записите в библиотеката. Така ли е?

— Да — призна Ерик. — Но вероятно ще се върна.

След няколко дни той беше изпратен от малобройното, останало живо население на планетата, което се събра около модула.

— Разпръснете се малко по-далече — нареди изследователят преди да влезе във вътрешността му. — Не искам да бъдете засегнати от старта на апарата.

— Довиждане, спасителю — пропя прочувствено Омейя. — Не желая да казвам сбогом. За тази нощ сме ти приготвили специален подарък, сам ще се убедиш.

Ерик учудено погледна за последен път малките фигурки с копринена козина, които се отдалечиха в сутрешната мъгла

След около час, той изведе кораба от стационарна орбита, докосна сензора с фиксираните координати на слънчевата система и даде старт за подпространствено прехвърляне. Автоматиката започна да отброява секундите до старта, Ерик влезе в камерата на статис-полето и веднага изпадна в състояние на сънливост, винаги предизвиквано от него. Докато корабът се намираше в зоната на изкривеното пространство-време, сънят го обсеби напълно.

Сега летеше над безкрайно море от рози, които се полюшваха от лекия ветрец. Те бяха неизброимо количество — всичките рози на Земята, събрани в подаръка на Омейя.“

— Какво ти е мнението за тази история? — обърна се СМХ12-14 към ОМД 83–60. — Да потърся ли друга?

— Тя само потвърди, че органичните същества са били несъвършени — отвърна тумбестият робот и повдигна манипулатора си към друго гнездо с информационен носител. — Знаеш ли какво е болест?