Христо Пощаков - Апаратът на реалностите

„Набери цифрите 2-7-9-1-5-8-7 и натисни клавиша, който остави без знак“.

„Какво ще стане?“

„Реалностите са произволни и различни. Във всяка от тях ще поемеш отговорността за собственото си съществуване“ — изписа съвсем философски екранът на апарата.

Любопитството му на учен напираше в него. Тъкмо беше набрал указаната цифровата комбинация и се канеше да докосне бялата повърхност на тайнствения клавиш, когато усети полъха на опияняващ мирис, който пристигаше на вълни зад гърба му. Беше парфюмът на Мария. Сами се завъртя стола си и едва не удари с обувките си елегантните й крака.

— Извинявайте — промънка.

— Донесох ви кафе — поясни тя. — Непрекъснато се учудвам на прекомерната ви трудоспособност. Нима ще оставите живота да се изниже покрай вас?

— Какво имате предвид? — попита Сами и пое чинийката с димящата чашка.

— Под живот разбирам всичко, което е живо и ни заобикаля, а ние сме в допир с него. Например това кафе можеше да бъде изпито в някоя градинка, над вас да шумят клоните на дървета, а всред тях да подскачат катерички. А ние да си приказваме за нещо, което няма нищо общо с науката.

— Предлагате да излезем някъде ли? — смутолеви той неочаквано зачервен и се обърна с въртящия стол към бюрото си. — Казахте нещо за катерички…

— Да, изглежда, че при учените се получава така. Жените около тях трябва да поемат инициативата.

Самуел остана като втрещен, а в съзнанието му изплуваха неясни образи. Някакво пихтиесто същество го преследваше, сношаваше се някакво ракообразно, огромна грамада бълваше натрошени камъни от задната си част и търсеше близостта му, а грамаден гущер със змийски очи нахлупваше кошница с нещо меко върху главата му. Във всичките тези видения нормално възприетите отношения с противоположния пол липсваха. Той внезапно почувства, че жасминовата миризма на нейния парфюм го докарва до полуда. Ръката му внезапно се разтрепери, чашката с кафе върху чинийката изтрака и се изля съдържанието си върху клавиатурата на апарата. Кафявата течност се просмука във вътрешността му и причини късо съединение. Квадратната кутия сякаш експлодира и от нея изригнаха пламъци и задушлив дим, Мария извика уплашено, а той подскочи и инстинктивно хвана ръката й, за да я успокои.

Не можеше да знае, че късото съединение бе затвърдило тази реалност като единствена. В сегашният си живот Самуел никога повече нямаше да се сети за схемата на последното си творение, нито щеше да си спомни за съществуванието си като амеба, ракообразно, робот и влечуго. Завинаги фиксираната сегашна реалност му харесваше, за него предишните й форми никога не бяха съществували.

Пръстите на ръката му продължаваха да стоят вплетени в нейните, а тя съвсем нямаше намерения да ги отдръпва.

— Знаеш ли? — покашля се той. — Погледнато от научна гледна точка, пиенето на кафе навън е доста оправдано, а вече разлях донесеното. Ще ме придружиш ли?

— Да, господин Витковски — зарадва се Мария.

— Наричай ме Сами, скъпа — отвърна той мъдро.

© 2004 Христо Пощаков

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1922]

Последна редакция: 2006-08-11 11:48:36