Христо Пощаков - Апаратът на реалностите

— Тръгвай! — нареди той.

Жертвения камък се намираше на малка поляна, в непосредствена близост до траповете. Прозрачното му око проблясваше в последните лъчи на слънцето, а племето стоеше събрано около него. Шаманът вече протягаше ножа си към най-мъжествената част от тялото на Самувит и той усети как двете му сърца бясно заподскачаха. Внезапно се почувства обзет от някаква неподозирана смелост, която го изпълни до края на опашката му и реши вместо да бяга, да извърши нещо извънредно гнусно, което щеше да направи жестоките забрани на първата ерес смешни. Самувит блъсна шамана, взе в лапата си най близкия попаднал му камък и го стовари върху блестящото око на жертвения блок, който в миналите реалности бе апаратът, изготвян подред от Сви, Сави и Савит▲▲▲, но в новата се бе появил наготово. Диамантът, олицетворяващ всевиждащото око на могъщия бог Гаганрот, изигра ролята на пиезо-кристал. Преди да се пръсне от удара, той изпусна силен електрически разряд, който се разпространи в схемата от микро-кристали в сърцевината на блока, която копира последователността на предишните действия. На поляната не и оставаше друго, освен да се озари от виолетовото сияние.

Още с появата си в новата реалност, той знаеше, че се казва Самуел Витковски, работи в лабораторията по автоматика към Института за алтернативни енергоизточници и се намира на планетата Земя, а колегите му го наричат Сами. Но собственото му минало криеше доста неизвестни; в главата му се въртяха смътни спомени за неща, които определяше или като преживян сън, или като нещо, което бе невъзможно да се случи с него. Не помнеше елементарни неща. Беше забравил как изглеждат родителите му и другарите от детството, завършването на собственото му образование се бе превърнало в непреодолима тайна. Човешката памет е избирателна, слаба и склонна към забравяне на ненужните факти. Единственото, което със сигурност знаеше, беше, че получава добра заплата и е един от най-квалифицираните специалисти в Института. Бе разбрал и друго: в очите на колежките си минаваше за привлекателен мъж. Но увлеченията му към науката и техническите занимания изцяло отнемаха свободното му време, даже понякога не се сещаше да се нахрани.

Напоследък в главата му непрекъснато възникваше схемата на някакъв апарат, която на пръв поглед изглеждаше безсмислена, но ако човек се вгледаше в нея по-добре… Какво ли щеше да се получи, ако го конструира?

Мислите му бяха прекъснати от лаборантката Мария, която незабелязано бе влязла в съкровеното за него помещение, осеяно с уреди и апарати. От нея непрекъснато се излъчваше някакво необяснимо обаяние и Самуел непрекъснато искаше да го прогони, но то продължаваше да витае около него със своята натрапчива прилепчивост.

— Как сте днес? Непрекъснато ви виждам претрупан от работа — пропя звънкият й глас.

— Добре съм, благодаря — промънка той тривиално и усети, че го обзема инстинктивна уплаха.

— Няма да ви преча. Нося ви резултатите от последните анализи.

— Да, да, разбира се. Оставете ги на бюрото.

— Приятна работа — пожела тя и се измъкна безшумно от помещението, в което остана опияняващият мирис на нейния парфюм.

„Дявол да го вземе! — изруга Самуел наум. — Напоследък непрекъснато се разсейвам. Стегни се, приятел.“

И той се зае с конструирането на апарата, чиято схема напоследък го преследваше.

След около седмица, произведението му беше готово. Представляваше правоъгълна пластмасова кутия, натъпкана с твърди дискове, микрочипове, платки и вентилаторчета за охлаждане, която блестеше с клавиатурата си, дисплеят на база течен кристал и разноцветните си контролни лампички. Сами включи сътвореният апарат към най-близкия електрически контакт и единственото, което оставаше, бе да разбере за какво служи. Той набра 2+2, натисна клавиша „+“ и на екранчето светна 4. Кутията, с все още неясно предназначение, несъмнено работеше като калкулатор, което не можеше да се третира като особено постижение. Самуил продължи да изследва възможностите на произведението си и изписа върху дисплея диференциално уравнение, после докосна клавиша „резултат“. Решението се появи почти веднага. „Каква е основната ти функция?“ — зададе той въпрос с буквената клавиатура.

„Да променям реалността, която те обкръжава“ — пристигна незабавен отговор, което показваше, че може би е постигнал създаването на изкуствен интелект.

„Как се извършва?“ — набра той въпроса, изтръпнал от напрежение.