Майкъл Конъли - Ченгета

— Да.

Бош отиде при Елиънър, хвана я за ръка и я поведе обратно в къщата. Когато влязоха в бокса до кухнята и мъжете навън не можеха да ги чуят, той спря и я погледна.

— Какво става, Елиънър?

— Нищо. Просто не искам…

— Направиха ли ти нещо?

— Не, аз…

— Изнасилиха ли те? Кажи ми истината.

— Не, Хари. Няма такова нещо. Просто искам всичко това да свърши.

— Чуй ме, можем да хванем Маркс, адвоката му и тези трима задници заради отвличането. Точно затова съм тук. Маркс ми каза, че те е отвлякъл.

— Не се заблуждавай, Хари. Не можеш да направиш нищо на Маркс. Какво всъщност ти е казал? И кой ще свидетелства? Аз ли? Я ме виж. Аз съм бивша затворничка, Хари. И не само това. Преди бях една от добрите. Само си помисли какво ще направи адвокатът на мафията с тази информация.

Бош не отвърна нищо. Знаеше, че е права.

— Е, нямам намерение да се подлагам на това — продължи Елиънър. — Когато ме взеха от дома ми и ме откараха в управлението, малко се бях откъснала от действителността. Не искам да се връщам там. Ще ме отведеш ли оттук?

— Щом така искаш. Но после няма да можеш да промениш решението си.

— Искам.

Бош кимна и двамата излязоха на верандата.

— Имате късмет, момчета — каза той на тримата здравеняци. После се обърна към Едгар: — Махаме се оттук. Ще поговорим по-късно.

Едгар само кимна. Хари се приближи до полинезийците, закопча ги със собствените им белезници и свали другите. Когато свърши, той показа ключа на по-дребния брат и го запрати в басейна. После прескочи оградата на басейна, взе дълъг прът с мрежа накрая, извади пистолета си от дъното й го подаде на Елиънър. След това се върна при Гъси. Мафиотът беше облечен изцяло в черно. Едгар продължаваше да стои от дясната му страна и притискаше дулото на пистолета си в слепоочието му.

— За малко да не те позная без смокинга, Гъси. Би ли предал на Джоуи Маркс нещо?

— Да. Какво?

— Майната ти. Само му кажи това.

— Няма да му хареса.

— Изобщо не ми пука. Има късмет, че не му оставям тук три трупа вместо съобщение.

Бош погледна към Елиънър.

— Искаш ли да кажеш, или да направиш нещо?

Тя поклати глава.

— Тогава да се махаме. Единственият проблем, Гъси, е, че не ни достига един чифт белезници. Много жалко за теб.

— Има въже в…

Бош го удари със задния край на пистолета си по основата на носа и разби онези от костите му, които не бе счупил по време на предишната им схватка. Гъси тежко се свлече на колене и после се стовари по очи. При падането си върху плочките лицето му издаде тъп звук.

— Хари! Господи!

Беше Едгар. Неочакваното насилие го бе шокирало.

Бош само погледна към него за миг и рече:

— Да вървим.

Когато стигнаха в жилището на Елиънър, Бош спря автомобила до вратата и отвори багажника.

— Нямаме много време — каза той. — Джери, ти остани навън и гледай да не дойде някой. Елиънър, можеш да напълниш багажника с всичко, което успееш да събереш вътре.

Тя кимна. Разбираше. С Лас Вегас за нея беше свършено. След случилото се повече не можеше да остане тук. Бош се зачуди дали също разбира, че за всичко е виновен той. Ако не се бе появил, животът й нямаше да се промени.

И тримата излязоха от колата и Хари последва Елиънър в апартамента. Тя се спря пред разбитата врата и детективът й каза, че го е направил той.

— Защо?

— Защото след като не ми се обади, си помислих… помислих си нещо друго.

Тя отново кимна. Беше разбрала и това.

— Нямам много — каза Елиънър, като огледа жилището си. — Повечето от нещата тук не ми трябват. Навярно даже няма да имам нужда от целия багажник.

Тя влезе в спалнята, извади от гардероба стар куфар и започна да подрежда в него дрехите си. Когато го напълни, Бош го изнесе и го сложи в багажника. После се върна и видя, че Елиънър слага останалите си дрехи и лични вещи в кашон. Накрая пъхна вътре фотоалбум и отиде в банята, за да донесе аптечката си.

Единственото нещо, което взе от кухнята, бе тирбушон и каничка за кафе с рисунката на „Мираж“.

— Купих си я една вечер, когато спечелих там четиристотин шейсет и три долара — каза тя. — Играех на голямата маса и отдавна бях превишила лимита си, но спечелих. Искам да го запомня.

Тя остави каничката върху пълния кашон.

— Това е. Това е всичко, което е останало от целия ми живот.

Бош я погледна за миг, после изнесе кашона при колата и с известни усилия успя да го намести до куфара. Когато свърши, той се обърна и каза на Елиънър, че трябва да тръгват. Тя стоеше до колата и държеше пред себе си като щит „Нощни птици“, картината на Едуард Хопър.