Майкъл Конъли - Ченгета

Върху листа от бележник, който му даде Бош, Гоушън нахвърля груба схема.

— Ходил ли си там, Гоушън?

— Няколко пъти.

Детективът обърна листа наопаки.

— Начертай ми плана на къщата.

Бош спря в отбивката пред „Мираж“ прашната детективска кола, която беше прибрал от летището, и изскочи навън. Портиерът го пресрещна, но той мина покрай него.

— Ключовете ви, сър?

— Веднага се връщам.

Портиерът възрази, че не може просто така да остави колата си там, но Бош изчезна зад въртящата се врата. Докато минаваше през казиното на път за фоайето, той потърси Едгар сред играчите, спирайки поглед на всеки висок негър. Партньорът му го нямаше.

От един от вътрешните телефони във фоайето детективът поиска стаята на Едгар и почти доловимо въздъхна от облекчение, когато чу гласа му.

— Джери, тук е Бош. Нуждая се от помощта ти.

— Какво има?

— Ще те чакам на входа.

— Сега ли? Тъкмо си поръчах вечеря. Ти не се обади и аз…

— Веднага, Джери. Носиш ли си бронираната жилетка?

— Жилетката ли? Да. Какво…

— Вземи си жилетката.

Бош затвори, преди Едгар да успее да му зададе други въпроси.

Когато се обърна, за да се насочи към изхода, погледът му попадна върху познато лице. Тъй като мъжът бе добре облечен, отначало си помисли, че е някой от хората на Джоуи Маркс, но после си спомни. Ханк Майер, шефът на охраната.

— Детектив Бош, не очаквах да ви видя тук.

— Току-що пристигам. Дойдох да взема един човек.

— Значи сте намерили когото търсехте?

— Така смятаме.

— Поздравления.

— Вижте, Ханк, трябва да тръгвам. Оставил съм колата си отпред и сигурно съм задръстил улицата.

— А, значи е била вашата кола. Току-що чух по радиостанцията. Да, моля ви, махнете я оттам.

— Ще се видим по-късно.

Бош понечи да го отмине.

— А, детектив? Просто исках да знаете, че онзи залог още не е осребрен.

Хари спря.

— Какво?

— Нали ни помолихте да проверим дали някой е осребрил залога, който вашият човек е направил в петък вечерта. За „Доджърс“.

— А, да, вярно.

— Е, проверихме компютърните записи и открихме номера на квитанцията. После намерихме номера в компютъра. Още никой не е прибрал парите.

— Добре, благодаря.

— Днес телефонирах в офиса ви, за да ви съобщя, но вас ви нямаше. Не знаех, че ще идвате отново. Ще продължаваме да следим.

— Благодаря ви, Ханк. Трябва да вървя.

Бош започна да се отдалечава, но Майер продължи:

— Няма проблем. Аз ви благодаря. С готовност сътрудничим на нашите братя от органите на реда.

Майер широко се усмихна. Детективът хвърли поглед назад към него и се почувства така, сякаш за крака му е закачена тежест. Не можеше да се откъсне от него. Бош просто кимна и продължи да върви, като се опитваше да си спомни кога за последен път е чул израза „братя от органите на реда“-Почти беше излязъл от фоайето, когато видя, че Майер продължава да върви след него.

— Още нещо, детектив Бош.

Той спря, но вече загуби търпение.

— Какво има, Ханк? Наистина трябва да вървя.

— Ще ви отнема само секунда. Става дума за услуга. Предполагам, че управлението ви ще даде изявление за ареста пред пресата. Ще ви бъда признателен, ако не споменавате името на „Мираж“. Даже за помощта ни, ако нямате нищо против.

— Няма проблем. Ще се видим пак, Ханк.

Бош се обърна и се отдалечи. Така или иначе нямаше вероятност да споменат за „Мираж“ в изявленията си пред медиите, но той разбираше загрижеността на човека. Виновност по асоциация. Майер смесваше имиджа на хотела с охраната на казиното. А може би ставаше въпрос за едно и също нещо.

Стигна до колата точно в момента, в който Едгар се появи пред хотела с бронираната си жилетка в ръка. Портиерът заплашително гледаше към Бош. Той извади пет долара и му ги подаде, но банкнотата не успя да промени изражението му. Двамата с Едгар скочиха в колата и потеглиха.

Когато стигнаха, къщата, за която му беше казал Гоушън, изглеждаше пуста. Бош спря колата половин пресечка преди нея.

— Все още не ми е ясно какво става, Хари — каза Едгар. — Би трябвало да съобщим в управлението.

— Вече ти обясних. Не можем. Маркс трябва да разполага с хора в полицията. Иначе нямаше да научи за нея и да я хване. Ако съобщим в управлението, той ще разбере и ще я убие, или веднага ще я премести някъде другаде. Затова първо ще влезем вътре и после ще се обадим в полицията.

— Ако изобщо има после. Какво, по дяволите, искаш да направим? Да нахлуем вътре и да започнем да гърмим? Това са каубойски глупости, Хари.