Майкъл Конъли - Ченгета

— Опитвам се да реша дали има нещо друго — каза детективът. — Джери?

Едгар поклати глава, после попита:

— Бих искал да разбера защо една майка би оставила дъщеря си да върши това, за да се издържа. Да си съблича дрехите.

— Джери, аз…

— Тя имаше талант, господине. Идваха мъже от цялата страна и когато я видеха, продължаваха да ходят там. Заради нея. И тя не ми е дъщеря. Родната й майка избяга и ми я остави. Но тя има талант и аз повече няма да разговарям с вас двамата. Махайте се от дома ми.

Жената се изправи, сякаш готова да ги изгони насила, ако се наложи. Бош реши да ней противоречи и също стана от дивана, като прибра бележника си.

— Извинете, че ви обезпокоихме — каза той и извади визитна картичка от портфейла си. — Бихте ли й предали този телефонен номер, ако ви се обади? А тази вечер може отново да ме намери в „Мираж“.

— Ако се обади, ще й кажа.

Тя взе картичката и ги последва до вратата. На стъпалата отпред Бош се обърна към нея и кимна.

— Благодаря ви, г-жо Алекзандър.

— За какво?

На връщане към центъра двамата потънаха в продължително мълчание. Накрая Бош попита Едгар какво мисли за разговора.

— Корава стара кучка е. Трябваше дай задам онзи въпрос. Просто за да видя как ще реагира. Освен това според мен тази Лейла или Гретхен няма нищо общо със случая. Просто поредното глупаво момиче, което Тони е измамил. Нали знаеш, обикновено стриптизьорките са измамниците. Но този път смятам, че това е бил Тони.

— Възможно е.

Бош запали цигара и отново потъна в мълчание. Вече не мислеше за разговора. Що се отнасяше до него, работното време за този ден беше приключило и сега мислите му бяха насочени към Елиънър Уиш.

Когато стигнаха до „Мираж“, той спря автомобила в кръговата отбивка пред вратата.

— Какво правиш, бе, човек? — попита Едгар. — Булите може да се бръкне за „Мираж“, но няма да ни даде от служебните пари, за да платим на момчето за паркинг.

— Просто те оставям, Ще ида да оставя тази кола и да взема нашата. Изобщо не искам утре да се приближаваме до летището.

— Прав си, но искам да дойда с теб. Тук няма какво друго да правя, освен да си пръскам парите по ротативките.

Бош протегна ръка, отвори жабката и натисна бутона за капака на багажника.

— Не, Джед. Ще ида сам. Искам да пообмисля някои неща. Извади си багажа от багажника.

Едгар продължително го изгледа. Бош отдавна не го бе наричал Джед. Понечи да каже нещо, но очевидно се отказа. После отвори вратата.

— Добре, Хари. Искаш ли по-късно да поръчам вечеря или нещо друго?

— Да, може би. Ще се обадя в стаята ти.

— Както кажеш.

Когато Едгар затвори багажника, Бош се върна обратно на булевард „Лас Вегас“ и пое на север към „Сандс“. Здрачаваше се и неоновото сияние на града изместваше дневната светлина. Десет минути по-късно детективът спря на паркинга пред жилището на Елиънър Уиш, дълбоко си пое дъх и излезе от колата. Трябваше да разбере. Защо не беше вдигала телефона? Защо не бе отговорила на бележката му?

Когато застана пред вратата, той почувства, че коремът му се стяга, сякаш го стискаше огромен юмрук. Грижливо сгънатата и пъхната два дни по-рано в процепа на вратата бележка продължаваше да си е на мястото. Бош погледна надолу към изтърканата изтривалка и рязко стисна очи. Обгърна го чувството за вина, което с толкова усилия се бе мъчил да преодолее. Веднъж беше провел телефонен разговор, в резултат на който загина невинен човек. Това бе грешка, която не можеше да предвиди, но въпреки всичко човекът беше убит и той с огромни мъки успя, ако не да забрави този факт, поне да се примири с него. Но сега ставаше дума за Елиънър. Бош знаеше какво ще открие зад вратата. Когато беше поискал от Фелтън телефонния номер и адреса й, той бе привел механизма в движение, ужасно движение, завършило с отвеждането й в управлението, със смачкването на крехкото й достойнство и вяра, че миналото е останало зад гърба й.

Той изрита изтривалката настрани с надеждата, че Елиънър може да е оставила отдолу ключ. Нямаше нищо. Шперцовете му бяха в жабката на колата, паркирана на летището. Поколеба се за миг, впил очи в мястото над бравата, после отстъпи назад, вдигна левия си крак и заби пета във вратата. Парче дърво близо до касата се отцепи и вратата се отвори. Бош бавно влезе в апартамента.

В дневната всичко като че ли беше на мястото си. Хари бързо излезе в коридора и провери в спалнята. Леглото бе оправено. Той остана за миг там и се опита бавно да възстанови нормалното си дишане. Тя бе жива. Някъде. Поне така смяташе. Бош седна на леглото, извади цигара и я запали. Чувството му на облекчение бързо се помрачи от нови съмнения и парливи въпроси. Защо не му се беше обадила? Дали в споделената им взаимност имаше нещо истинско?