Майкъл Конъли - Ченгета

Той свали ключа за къщата си от връзката, даде й го и й каза точния адрес.

— Не е точно както си я спомняш — рече Бош. — Старата къща се срути от земетресението. Построиха я наново и все още не е съвсем довършена. Но всичко е наред. Чаршафите, хм, сигурно трябваше да ги изпера преди няколко дни, но нямах време. В килера в коридора има чисти.

Тя се усмихна.

— Не се притеснявай, ще намеря всичко.

— Хм, слушай, както вече ти казах, мисля, че вече няма от какво да се страхуваш. Но за всеки случай онзи „Глок“ е в куфара ти. Затова го оставих на багаж.

— Почистил си го, докато съм била в банята, така ли? Когато излязох ми се стори, че мирише на смазка.

Той кимна.

— Благодаря ти, но мисля, че вече няма да ми трябва.

— Навярно няма.

Тя погледна към опашката. Последните хора се качваха на самолета. Трябваше да тръгва.

— Беше много добър с мен, Хари. Благодаря ти.

Бош се намръщи.

— Не е достатъчно. Не е достатъчно, за да компенсирам всичко.

Елиънър се повдигна на пръсти и го целуна по бузата.

— Довиждане, Хари.

— Довиждане, Елиънър.

Той я проследи с поглед как подава билета си и минава през вратата към самолета. Тя не погледна назад и нещо в ума му прошепна, че може никога повече да не я види. Но Бош се отърси от тази мисъл и тръгна обратно през почти пустото летище. Повечето от ротативките бяха празни. Детективът почувства, че го поглъща дълбока самота.

Единствената пречка по време на сутрешната процедура в съда се появи още преди заседанието да е започнало. Уайс се появи от разговор с клиента си и бързо влезе в залата, за да намери Бош и Едгар, които се съвещаваха с Липсън, местния прокурор, поел изслушването за екстрадиране. Грегсън не беше пристигнал от Лос Анджелис. Адвокатът и прокурорът го бяха уверили, че Люк Гоушън съвсем доброволно ще се съгласи да го отведат в Калифорния.

— Детектив Бош? — рече Уайс. — Току-що се видях с клиента си и той поиска преди изслушването да получи отговора на един въпрос. Не зная за какво става дума, но се надявам, че не сте се виждали с клиента ми.

На лицето на Бош се изписа загрижено и в същото време озадачено изражение.

— Какво иска да знае?

— Просто иска да му отговорите колко дълга се е оказала нощта, каквото и да означава това. Бих желал да разбера какво става тук.

— Кажете му само, че всичко е наред.

— Какво е наред, детектив?

— Ако клиентът ви иска да ви съобщи, нека го направи той. Само му предайте отговора ми.

Уайс излезе и се върна в стаята за задържане.

Бош погледна часовника си. Беше девет без пет и той смяташе, че съдията няма да се появи точно в девет. Никой съдия не идваше навреме. Детективът бръкна в джоба си, за да си извади цигарите.

— Излизам навън да запаля една — каза на Едгар.

Хари взе асансьора и излезе пред входа на съда. Времето бе топло и той предполагаше, че денят отново ще е ужасно горещ. През септември в Лас Вегас това беше почти гарантирано. Радваше се, че скоро си заминава. Но знаеше, че пътуването през пустинята в тази жега ще е ужасно.

Бош не забеляза Мики Торино, докато адвокатът не се приближи на няколко метра от него. Той също пушеше, преди да влезе в съда и да се заеме със законните дела на мафията. Двамата си кимнаха.

— Предполагам, че вече сте чули. Край на сделката.

Торино се огледа, сякаш за да провери дали не ги наблюдават.

— Нямам представа за какво говорите, детектив.

— Да, вие никога нищо не знаете.

— Всъщност зная нещо — че допускате грешка. В случай, че такива неща ви интересуват.

— Не мисля. Поне като цяло. Може да не се доберем до истинския престъпник, но сме хванали човека, който е извършил убийството. И накрая ще стигнем до онзи, който му е заповядал. Кой знае, може би ще хванем цялата банда. За кого ще работите тогава, г-н адвокат? Тоест, ако не хванем и вас, разбира се.

Торино се усмихна и поклати глава, сякаш се разправяше с глупаво дете.

— Не знаете с какво си имате работа тук. Няма да стане. Ще имате късмет, ако задържите Гоушън. В най-добрия случай ще останете само с него. Това е всичко.

— Нали знаете, Лъки продължава да вдига врява, че го били натопили. Той, разбира се, смята, че сме го направили ние, но аз зная, че това са глупости. Но не преставам да си мисля: „Ами ако наистина са го натопили?“ Трябва да призная, че не е логично да е запазил оръжието, макар и през живота си да съм виждал още по-тъпи неща. Но ако все пак са го натопили, кой тогава го е направил? Защо му е на Джо-уи Маркс да топи собствения си човек, когато той в крайна сметка ще ни отведе обратно при него? Няма смисъл. Поне от гледна точка на Джоуи. Но тогава си казвам: „Ами ако беше на мястото на дясната ръка на Джоуи, да речем на неговия адвокат, и искаше да станеш голяма клечка?“ Нали разбирате какво искам да кажа? Това ще е страхотен начин да се избавя едновременно от основния си конкурент и от Джоуи. Как ви звучи това, г-н адвокат?