Майкъл Конъли - Ченгета

— Ако някога повторите тази глупост пред когото и да е, ужасно, ужасно ще съжалявате.

Бош пристъпи към него, така че лицата им се доближиха само на трийсетина сантиметра едно от друго.

— Ако някога отново ме заплашите, ти ужасно, ужасно ще съжаляваш. Ако някога с Елиънър Уиш отново се случи нещо, ще те държа лично отговорен, боклук такъв, и тогава ще ти се стори, че „съжалявам“ е много мека дума.

Торино отстъпи назад. Без да каже нищо повече, той се отдалечи към съда. Когато отвори тежката стъклена врата, адвокатът погледна към Бош, после изчезна вътре.

Детективът се върна на третия етаж и срещна Едгар, който бързо излизаше от залата, следван от Уайс и Липсън. Бош погледна към часовника. Беше девет и пет.

— Къде беше бе, Хари, цял пакет ли изпуши? — попита Едгар.

— Какво се е случило?

— Всичко свърши. Той е съгласен на екстрадиране. Трябва да докараме колата и да отидем да си го приберем. Ще ни го предадат след петнайсет минути.

— Г-да детективи? — каза Уайс. — Искам да зная до последна подробност как ще отведете клиента ми и какви мерки за сигурност взимате.

Бош прегърна адвоката през рамо и поверително се наведе към него. Бяха спрели пред вратите на асансьорите.

— Основната мярка за сигурност, която взимаме, е, че не съобщаваме на никого как и кога ще се върнем в Лос Анджелис. Това се отнася и за вас, г-н Уайс. Достатъчно ви е да знаете, че до понеделник сутринта клиентът ви ще е в окръжния затвор.

— Почакайте малко. Не можете…

— Да, можем, г-н Уайс — прекъсна го Едгар, когато вратата на асансьора се отвори. — Вашият клиент се съгласи на екстрадирането и след петнайсет минути ще е под наша опека. И нямаме намерение да разкриваме каквато и да е информация, свързана със сигурността му, тук, там или по пътя. Всичко хубаво.

Те го оставиха сам и се качиха на асансьора. Когато вратата се затвори, Уайс им извика, че не им позволявал да разговарят с клиента му, докато лосанджелиският му адвокат не се срещне с него.

Половин час по-късно центърът се виждаше в огледалото на колата и те навлизаха в голата пустиня.

— Кажи „чао“, Лъки — рече Бош. — Няма да се върнеш повече.

Гоушън не отговори нищо. Детективът го погледна в огледалото. Здравенякът намусено седеше на задната седалка с ръце, закопчани с белезници за тежката верига, която опасваше кръста му. Той отвърна на погледа му и за стотна от секундата на Бош му се стори, че долавя в очите му проблясък на страх.

— Просто карай — каза той, след като възстанови равновесието си. — Няма да разговаряме тук.

Бош се взря в пътя напред и се усмихна.

— Може би не сега, но ще разговаряме. Със сигурност.

Когато Бош и Едгар си тръгваха от Централния мъжки затвор в Лос Анджелис, пейджърът на Хари сигнализира и той погледна номера. Не го знаеше, но от телефонната централа му съобщиха, че човекът, който го търси, е в центъра „Паркър“. Детективът извади телефона от куфарчето си и набра номера. Отговори му лейтенант Билетс.

— Къде си, детектив?

Фактът, че лейтенантът не го нарича по име му подсказваше, че навярно не е сама. А това, че се обаждаше от центъра „Паркър“ вместо от бюрото в Холивуд, означаваше, че нещо не е наред.

— В Централния мъжки затвор. Какво има?

— Люк Гоушън с теб ли е?

— Не, току-що го оставихме. Защо, какво има?

— Дай ми регистрационния му номер.

Бош се поколеба за миг, но после стисна телефона под брадичка, докато отвори куфарчето си и извади номера на регистрирането на Гоушън. Той го продиктува на Билетс и отново я попита какво става. Тя за пореден път игнорира въпроса му.

— Детектив — каза лейтенантът, — искам веднага да дойдеш в „Паркър“. В заседателната зала на шестия етаж.

Това беше административният етаж. Там също се намираше щатският отдел по вътрешните работи. Бош отново се поколеба, но накрая отговори:

— Разбира се, Грейс. Искаш ли да дойде и Джери?

— Кажи на детектив Едгар да се връща в холивудския участък. Ще се свържа с него там.

— Имаме само една кола.

— Тогава му кажи да вземе такси и да го впише в личната си сметка за извънредни разходи. Побързай, детектив. Чакаме те тук.

— Чакате ли ме? Кои сте там?

Тя затвори и за миг Бош остана загледан в телефона.

— Какво става? — попита Едгар.

— Не зная.

Бош излезе от асансьора в пустия коридор на шестия етаж и се насочи към заседателната зала. Знаеше, че се намира зад последната врата преди входа за кабинета на началника на полицията в края на коридора. Пожълтелият линолеум беше лъскан наскоро. Докато вървеше с наведена глава, той виждаше как собственото му тъмно отражение се движи точно пред него.