Христо Пощаков - Неразрешим проблем

Лени 5560 АНХ внезапно се почувства извънредно самотен.

Лазерните припламвания, излизащи от манипулаторите на роботите хигиенисти, които той ръководеше, не подобряваха настроението му. Когато приключи с нормата за убити плъхове в едно от подземията на огромния мегаполис, даде нова команда. Контейнерът със стотиците космати телца изчезна в най-близката локална дезинтеграторна камера и тричасовият му работен ден свърши.

Лени подреди роботите в редица и ги дезактивира. Следващият му работен ден предвиждаше хигиенизиране на съседното помещение.

Чувството за самотност не го напусна нито на местната площадка за телепортиране, нито в собствената му жилищна клетка. Имаше две възможности, за да излезе от това състояние. Едната включваше използването на хипнофиксатор, който щеше да упои съзнанието му, другата предлагаше търсенето на подходяща компания в някоя от стаите на световното киберпространство. И той избра втората.

Постави каската за хиперпространствена връзка, свърза се с главния терминал и започна виртуалното си пътешествие из зоните на овладените от човека светове. Домашната холокамера заснемаше външния му вид и жестовете му и мигновено отпращаше в космоса триизмерното му електронно изображение.

При първия си случаен опит попадна на Алмагол. След кратък разговор в една от стотиците хиляди холовизионни стаи разбра, че планетата е населена от мормонски общества, които бяха възстановили многоженството. Обсъждаше се размерът на удръжката от работната заплата на всеки индивид в полза на съответното общество. Имаше предложения за участие в полигамни бракове, но като цяло темите на дискусиите му се сториха безинтересни.

Следващият му опит в го отведе на Посейдон ІХ. Бързо схвана, че тази сурова планета е населена с още по-сурови хора. На фона на огромните им технологични постижения, местните нрави изглеждаха твърде примитивни. Разискваха се допълнителни клаузи към закона за вендетата, както и допълнения към вече установените норми на родови отмъщения. Темите на такива дискусии му се сториха още по-безинтересни.

Лени се върна към „база данни“ и премести стрелката на курсора в холопространството. Попадна на Ларика ІV, известна като планетата на поетите. В стаята, където проникна, се обсъждаха нововъведения в областта на стихотворните стъпки и определения при основните поетични величини в творчеството на древните. Можеше да му се доплаче от скука, затова той продължи със „сърфирането“.

Този път се оказа на Пинт Х. Жителите й бяха мутирали, ненормално големите им глави едва се поддържаха от хилавите им тела, а темите за дискусии се свеждаха до методи за подобряване на константата при осъществяването на транспреходи, техния анализ и усъвършенстване. За около десетина минути Лени доби чувството, че слуша извънземни.

Усещането за вътрешна самотност нарастваше. Той отново премести курсора и попадна на Темида ІІ. Там се разчепкваха правните норми на галактиката и споровете бяха безкрайни. Не посмя да вземе участие в никой от тях.

Вродената му боязън вероятно се обясняваше с дефекта в родилния инкубатор, който го бе произвел на бял свят. Въпреки щателно подбрания генотип беше получил физическо увреждане, останало му за цял живот. Някаква неврална връзка в неговото тяло бе повредена и той накуцваше. Никой не бе в състояние да му даде ясен отговор дали това се дължеше на пропуск в програмата на инкубатора, или на срив в триминутното му енергийно захранване по време на родилния процес.

Първоначално родителите му се чудеха дали да не го възпроизведат отново. Сетне прецениха, че и в такова състояние става за син. Лени се чувстваше донякъде щастлив от тяхното решение и редовно показваше благодарността си след всеки ежемесечен разговор с тях в банката за разуми. При последния контакт те го бяха посъветвали да си потърси момиче, защото за човек с неговата престижна професия, преминал четирийсетте години, това изглеждаше напълно нормално.

Може би липсата на такъв избор определяше душевното състояние, в което сега се намираше.

Все пак вроденият дефект му пречеше. Често си мислеше дали да се клонира, но не бе уверен, че недъгът няма да се появи отново. През 2301 година изработката на нови човешки тела не представляваше никакъв проблем. Беше го предлагал и на починалите си родители, ала те винаги му отговаряха, че в банката за разуми се чувстват добре и имат много повече възможности за общуване със себеподобните си.