Христо Пощаков - Невероятна история

Свечеряваше се. Последните туристи припряно се спускаха по тясната пътека, излизаха на шосето, което се виеше в пазвите на планината и се насочваха или към врязания в склона паркинг, или към последната автобусна спирка. Силуетите им се мяркаха през рехавата стена на дърветата — забързани и случайни, изпратени от безучастния поглед на Васко. Той лежеше върху прегорялата трева на „неговата“ полянка, а собственото му минало го обсебваше и го превръщаше в най-самотния човек на вселената. Една след друга звездите се появяваха на летния небосклон, съчувствено му намигаха и сякаш шептяха: „Ти си нещастен, ти си безкрайно нещастен!“

Настроен критично към себе си, Васко премисляше изминатия от него житейски път и се просълзяваше от обзелата го безпомощност. Още в детството жестокият пръст на съдбата неумолимо го сочеше, притискаше душата му като воденичен камък и я караше да се гърчи от безизходност. Губеше пари за покупки, разваляше току-що подарени играчки, забравяше да се прибере навреме, после с безпримерен стоицизъм понасяше тежестта на родителските упреци, често придружавани от шамари…

Той настръхна от неприязън, но безпощадните спомени го взеха в обятията си и немилостиво го пренесоха във възрастта на младежките пъпки. Отново беше със смачкано сако, покрито с лекета, а под скъсаните джинси надничаха ожулени обувки; отново бе лишен от така жадуваните близки контакти със „слабия“ пол. Същевременно актовете на ежедневието го преследваха с необясним фатализъм. Вратите на обществените превозни средства се затваряха под носа му, учителите непрекъснато го ругаеха, в супата му редовно плуваше косъм, а в излинелия хамбургер винаги се спотайваше готово да счупи зъб кокалче.

Васко отчаяно тръсна глава и се пренесе в студентските години. Съвсем случайно бе попаднал в Университета, предстоеше му отново да изживее една дълга и тежка агония. Преподавателите го малтретираха, злобният им заговор го принуждаваше да се влачи по поправителни сесии, да презаписва годината и да се намира в състояние на постоянен стрес — почти на границата на човешката издържливост.

Така и не разбра как успя да се дипломира, но бедите не пожелаха да го напуснат. В живота му се появи неприятен шеф, който го нагрубяваше и всеки ден даваше да се разбере, че само изчаква удобния момент, за да се раздели с него. Донякъде свикнал с униженията, Васко стискаше зъби и продължаваше да закъснява за работа.

Самодоволното лице на Луната се извиси над дърветата. Той впери в нея тъжен поглед и увлечен от нерадостните мисли, не забеляза как в средата на полянката безшумно се приземи летяща чиния. Едва когато видя надвесените над него фигури, облечени в прилепнали към тялото костюми от блестяща материя, изкрещя уплашено, скочи и се опита да побегне към пътеката, но вече беше късно. Едното от двете извънземни същества насочи към него някакво уредче, нещо изщрака и краката отказаха да му служат.

— Молим да бъдем извинени, но вие сте смутител. Или трябва да коригираме честотата на излъчваната от вас вълна, или да ви премахнем — сякаш проговори на съвсем разбираем език притежателят на уредчето.

— Какво искате от мен? Какво ще оправяте?! — извика Васко и внезапно му се прииска да се разплаче.

Непознатите се хванаха за главите, а от устата им се разнесоха жални стонове.

— По-бързо донеси ахустатора, Крекс! Този тип ще ни пръсне мозъците, да не говорим за смущенията по трансгалактическото трасе! — успя да изрече между стенанията единият от пришълците.

Съществото, назовано Крекс, се затича към летящата чиния и изчезна във вътрешността й. Едва сега Васко я забеляза — малка и елегантна, сребърна в лунната светлина.

— Какво ще ми направите? Пуснете ме да си ходя! — изрева зверски, обхванат от див ужас. Само това липсваше, като капак на бедите — да стане опитно зайче на съмнителни извънземни жители!

Пришълецът до него се хвана още по-здраво за главата, зави от болка и заподскача на куц крак по полянката. В това време Крекс отново се появи — беше измъкнал от чинията нещо като голяма клетка за птици, но без дъно. Докато носеше непонятното съоръжение към Васко, пригласяше на колегата си със серия неприятни звуци. От тази какафония полянката заприлича на странен кучкарник; непристойният вой на извънземните се прекрати едва когато нахлузиха клетката върху обездвиженото тяло на пленника си.