Христо Пощаков - Невероятна история

— Пфу, успяхме да изолираме емисията — изпъшка Крекс и облекчено изтри челото си. — Можем да пристъпим към коригиране на смутителя.

— Каква емисия? Какъв смутител? Нямате право да ме измъчвате! — изхлипа Васко.

— Не си губи времето с обяснения, този нищо няма да разбере — промърмори другият извънземен.

— Забравяш член пети от Галактическия Кодекс, той регламентира прерогативите на слабо развитите същества. И така — обърна се Крекс към Васко, — вие сте рядък мутант във вселената, флуктуант от ента степен. Един от биоплазмените ви канали излъчва постоянна вълна, която интерферира с пулсационната честота на вакуума и нанася вредни смущения на трансгалактическите комуникационни връзки. Освен това тя има вредно въздействие върху чувството за комфорт на разумните организми в космоса. В изпълнение на решението на Галактическия Съвет ще се опитаме да ви ахустираме; тоест да прехвърлим биоплазменото ви излъчване на безвредна за вселената честота.

Васко замръзна от ужас, а извънземният обитател извади плоска кутия, снабдена със светеща скала. Докосна някакво цветно петно върху корпуса й, после я доближи до главата на пленника си. Васко изпита краткотрайна болка, която съвсем неочаквано се смени с безпричинно веселие.

— Така, така! — провикнаха се в хор пришълците. — Опитът излезе успешен!

— Ще ви оставим във физическата ви цялост — допълни Крекс.

Без да се сбогуват, те отнесоха клетката в летящата чиния и изчезнаха така безшумно, както се бяха появили.

Постепенно тялото на Васко възвърна нормалните си функции, а приповдигнатото му настроение не го напускаше. От фибрите на света извираше радост, която го накара да запее гръмогласно. Той безпрепятствено излезе на пътеката, затича се надолу и въпреки невзрачното лунна светлина, не се препъна в нито един камък.

На следващия ден се почувствува съвсем друг човек. Хората в трамвая му бяха братя, колегите в службата — повече от приятели. Оживено им разправяше вицове и нищо не бе в състояние да смути новото му самочувствие. Когато шефът му за пореден път го заплаши с уволнение, той го остави смаян, като му се изплези. Директорът, от когото по-рано трепереше, сега приличаше на жалък олигофрен, достоен единствено за насмешки. Работното време се превърна в приятна симфония на ежедневието, а краят му — сладостен заключителен акорд.

Васко препусна по широкото стълбище пред изхода на сградата, изхвръкна на улицата и едва не се сблъска със симпатично момиче, натоварено с многобройни торбички и пакети. Покупките явно превишаваха физическите й възможности и той джентълменски предложи услугите си. Дори не се учуди, че бяха приети без възражения, а впоследствие му се стори нормално да я покани на ресторант и тя да приеме.

Отношенията им се развиваха бързо; когато след седмица отидоха на екскурзия в планината, вече бяха доста напреднали. На връщане Васко реши да й покаже любимата си полянка — без да навлиза в подробности за събитията, които се бяха разиграли там. Момичето я хареса — така, както харесваше всичко свързано с него.

— Да поседнем за малко — предложи тя. — Искам да си почина.

Макар и с известни опасения, той се съгласи. После времето забави хода си и неусетно доведе вечерта. Екстериорът беше лишен от лунно сияние, но природата компенсира този недостатък с безброй ярки светлинки, които украсиха ясното небе.

— Подари ми една звездичка! — помоли момичето между прегръдките.

— Избери си някоя.

— Ето тази — посочи тя. — Като че свети зеленикаво!

Васко неволно се втренчи в звездата, която примигна няколко пъти и изчезна. Момичето го изгледа изненадано.

— Желаеш ли още някоя? — прозвуча неуверено гласът му.

— Онази! — прилича на малко диамантче.

Звездата потрепна и също изчезна.

— Ти си вълшебник! — изпадна във възторг любимата му. — Подари ми още няколко!

— Да тръгваме, става студено — отвърна той плахо и се огледа с опасение. Освен тях двамата, на полянката все още нямаше други посетители.

— Каква красота крие космосът! Като помислиш, че всяка звезда е слънце като нашето! — изчурулика тя замечтано, докато Васко я придърпваше по пътеката.

След няколко седмици, той се ожени за нея. Чувстваше се щастлив, животът му протичаше безметежно. Може би това се дължеше на два трайно закрепени навика: през деня да не поглежда слънцето, а през нощта — звездите.

Не искаше нови неприятности с онези от летящата чиния.