Ридли Пиърсън - Достатъчно основание

Джеймс взе фенерчето, светна го, върна се пак и тръгна след неговата светлина, отслабена от водните изпарения. Мина покрай един упорит храст, който не се помръдна и намокри панталона му, сетне излезе на гъстообраслия отстрани малък вътрешен паркинг, на който беше останала само половината от полезната площ. По дъсчените стени на разнебитената и остаряла от промените на времето малка барака, която служеше като сухо място за държане на инструменти, и особено по двойната й като на обор врата, като че ли потрепваха странни сенки. Закривеното парче желязо, което служеше за резе за залостване на вратата, беше извадено от гнездото му в едното й крило и двете части на тази порта висяха открехнати на пантите си, оставили пролука помежду си. Дюит се приближи още по-близо, почти убеден, че НЕЩО НЕ Е НАРЕД. Освети наляво и надясно пред себе си, чувствайки се изведнъж неловко изненадан. Еми може би наистина беше чула някого. Другата му ръка докосна дръжката на пистолета.

Нещо вътре помръдна. Той се извърна бързо и светлината на фенера се насочи в тъмната безкрайност на падащия от небето дъжд.

Само след миг обаче трябваше веднага да промени позицията си, тъй като силен порив на вятъра отвори вратите, които изскърцаха зловещо на ръждясалите си панти. Инстинктивно грабна оръжието в ръка, вдигна го напред и насочи към мержелеещия се пред него черен силует. Извика предупреждение, но гласът му секна веднага, когато лявата му ръка насочи както трябва светлината към този силует в навеса.

Там, само на няколко фута, беше най-добрият приятел на този човек, Ръсти.

Обесен.

Скръбта зае своето място като неизменен и неприятен близък на Джеймс Дюит приятел — едно разтърсващо преживяване, което не му се беше случвало наскоро, с изключение на силното дръпване за косата само преди, няколко часа. Заради Еми живееше на една деликатно опасна земя без мъже, съхранявайки това, което беше останало от него след онзи ден в съдебната зала. Убийството на Ръсти почти го изхвърли зад борда. През нощта беше останал с часове под дъжда, оглеждайки внимателно къщата и двора си за най-малката следа от нашественик, за каквото и да е доказателство, но единственото му откритие беше парче дъвкано телешко месо — развалено, както можеше да се съди от миризмата му.

Подозираше основно двама — Хауард Лъмбровски и Били Талбо. Беше въздействал отрицателно и на двамата вчера и всеки от тях можеше да поиска да го накаже. Това, което заиграваше ужасно дразнещо в главата му, беше осъзнаването, че е напъхал стотици мъже и жени в затвора със своите доказателства като съдебен следовател. Всеки от тях можеше да се опита да го спипа. Такава възможност беше толкова необятна по мащаб, че постоянно полагаше усилия да я задържи в задната част на съзнанието си, за да не изплува мъчително напред.

Розовото сияние на утрото го намери изтощен и леко пиян. На небето се стелеше огромно неправилно и размазано червеникаво петно; подобно петно от образи и скоч се носеше из неговите мисли. Отново си наля и продължи да пие умълчан, докато Еми гризеше бисквита. Нямаше никакъв апетит, а гладкото й иначе чело се беше събрало във възел от напрежение и тревога. Хвърляше погледи към него от време на време като че ли не го познаваше.

— Можем ли да го направим днес? — попита тя. Той знаеше какво има предвид тя; тонът на гласа й го издаваше. — Бих искала да свърша с него. Мисля, че ще е по-добре и за двама ни.

— Предполагам, че бихме могли… — започна той, но думите му се задавиха в гърлото и той спря напрегнат. Остави чашата малко по-далеч от себе си.

— Мисля, че можем да го свършим веднага. Можем да поканим Кларънс и Брайър да дойдат.

— Мистър Хиндеман — поправи я той.

На нея не й хареса. Тя се отблъсна от масата отвратена и го погледна със святкащ и непокорен поглед:

— Днес следобед работата може да се свърши — каза тя с тон, като че ли животът й беше строго програмиран. — Изпълни си ролята, татко.

— Моята роля — повтори той неопределено и се протегна пак за чашата.

— Можем ли да го кремираме толкова скоро?

Той кимна бавно с натежалата си глава в знак на съгласие. Емануел щеше да уреди всичко.

— Още ли съм наказана с изолация? — попита тя от коридора.

Дюит поклати глава отрицателно, въпреки че тя не беше сигурна дали я е чул.

— Мога ли да помогна с нещо, татко? — попита тя с треперещ глас, изпълнен със загриженост. Беше се върнала.