Ридли Пиърсън - Достатъчно основание

— Това, което някой ден ще научиш, Били, е, че да играеш грубо е много рисковано, защото винаги има някой по-груб от теб.

— Точно така мисля и аз — съгласи се Талбо, тълкувайки умишлено погрешно предупреждението на Дюит.

— Ще ходя при момчетата от наркоотдела да запиша някои неща. Знай, че ако името ти се появи по-нататък, с теб е свършено. Този път обаче ще пропусна да го впиша.

— Няма да поискаш да напъхаш и Еми в цялата тая гадост, нали? — попита Талбо.

— Колкото до секса с четиринайсетгодишни момичета… могат да те напъхат за години. Да те напъхат в места, където разни типове ти връзват глезените за дръжки на метли и минават по ред да ти проверят нивото на маслото. Много е весело.

— Брей, целия се разтреперих. Не виждаш ли?

— Мислиш, че се шегувам? Мога да уредя една туристическа обиколка из такива места за теб и твоите приятелчета.

— За мен? Мога да ти кажа, че си един лицемерен гъз, мистър Дюит. Мисля, че ако Еми не беше на това парти, щеше да си караш с колата, където ти е кеф цяла вечер. Или си тръгнал на някакъв кръстоносен поход срещу тийнейджъри? Да не би да греша нещо?

— Това, от което се нуждаеш, Били, е малко физическа подготовка.

— Готов съм, когато кажеш — каза момчето.

Дюит се прибра с колата вкъщи в лошо настроение; Еми седеше умълчана на задната седалка. Докато зави и спря, той каза:

— Млада лейди, наказвам те затворена у дома без право на обжалване и никакви честни думи за добро поведение. Ще бъдеш в изолация. Никакви телефонни привилегии. Никакви доводи. Когато бъдеш готова, ще искам пълно обяснение и извинение. Никакви подобни гадости няма да допусна да вършиш, Амелия. Няма да търпя повече никакви гадости. Сега отивай в стаята си и стой там.

Тя излезе от колата обляна в сълзи и се затича към къщата, бръкна в чантата си за ключовете и влезе. Дюит остана зад волана. В този момент се мразеше и желаеше Джулия да е тук и да балансира всичко; желаеше този проблем да се разреши и животът да се върне в нормално състояние — каквото и да е то.

Той се прибра след малко. На вратата беше прилепена бележка от Клеър: „Имам нещо интересно. Обади се.“

Тя съобщи новините си след няколко минути, когато той се обади. Той я покани да пийнат по нещо, но поканата му не беше и най-малко ентусиазирана и тя отказа.

Нещо интересно, наистина, замисли се той с чаша в ръка, докато наново прелисти нейния лабораторен доклад. Плексиглас под ноктите на Макдъф. Нещо е работил или е драскал отчаяно плексиглас преди своята смърт? Памучно-полиестерните топченца, намерени по кожата и на двамата изглежда бяха идентични и бяха третирани с някаква белина от пазара, въпреки че Клеър още не беше идентифицирала производителя. Следата на велосипеда показваше, че е корейска марка за износ. Клеър продължаваше да получава различни мостри боя и да ги сравнява с люспите боя, намерени в камиона на Макдъф.

Като бивш криминалист, Дюит познаваше това чувство: доказателствата нарастваха, разследването набираше сила. Нужни му бяха два скоча и един час и половина, за да заспи.

Стресна се и се събуди в 3 часа сутринта.

— Татко, татко — Еми се беше надвесила над него и го буташе да се събуди. Дъхът й още миришеше на бирата от партито. Еми, която живееше с кошмари след смъртта на своята майка. Беше разгневен, но веднага изпита съжаление към нея. Макар и в такова гневно настроение се подготви да разговаря с нея, както беше правил десетки пъти. Синя светлина от уличната лампа оцветяваше стените на стаята. Наклонени сенки оформяха фигури, подобни на решетки на затвор.

— Някой има там вън — прошепна тя. — Там вън, татко, татко.

Той стана от леглото и се опита да изясни съзнанието си от всякакви потискащи и пречещи му мисли.

— Чух някой там.

— Сигурно е Ръсти — обясни той, стабилизирайки се на краката си.

— Не. Ръсти дори не излая.

— Вали дъжд — каза той, доближавайки се до прозореца. — Чула си само да вали. — В този момент забеляза портата на къщата отворена. — По дяволите! Портата е отворена. Бил е Ръсти!

— Ръсти да е отворил портата? Чух да трака два пъти. Сигурна съм. — Подаде му неговия кобур с пистолет. — Заповядай.

Това беше нещо, което никога не беше правила. Дюит я погледна с любопитство и взе оръжието.

— Стой тук — каза той.

Обу си панталона и с пистолета в ръка премина през кухнята, отвори задната външна врата и излезе. Топли капки дъжд започнаха да падат по раменете му. На светлината от лампата над задната веранда капките изглеждаха като сребристи диаманти. Извика Ръсти, изсвири техния единствен сигнал, който се състоеше от три свързани подсвирвания на различен тон. Младият полов атлет вероятно беше някъде навън, да тероризира кучките из махалата. Преди шест месеца беше избягал навън, счупвайки прозореца на гаража и избягвайки, за да се добере до една разгонена женска от лабрадорска порода. Дюит сложи пистолета в джоба и бавно и внимателно пристъпи в тъмнината надолу по задните стъпала. Дивите увивни лози от лявата му страна намаляваха светлината от верандата. Удари пищяла си о ръчната количка и изруга. Тя не беше под навеса, където й беше мястото. Поиска да се върне и вземе прожектора си. Обърна се и видя разтревожената Еми на прага на вратата. Беше взела прожектора вместо него. Дюит продължаваше да се надява да чуе познатото подрънкване на яката на Ръсти. Вместо това обаче чуваше само приглушения монотонен и постоянен шум от падането на дъждовните капки върху листата на растителността.