Ридли Пиърсън - Достатъчно основание

— Имаш ли случайно кафе?

— Ако можеш да го наречеш такова.

Пет минути по-късно Дюит влезе в стаята за разпити с чаша прегоряло кафе. Стаята миришеше на гъст цигарен дим и подмишници. Едно отливане от кафето и му се стори, че и то има същата миризма. Остави чашата на масата и я побутна далеч от себе си.

Ууд не вдигна поглед. Той знаеше, че Дюит не е негов съветващ адвокат. Навярно ги познаваше всички по име.

— Марвин, трябва да ти кажа, че проблемът е много голям — започна Дюит.

Никаква реакция.

— Голям с голямо „Г“; голямо престъпление — Дюит почака. — Мислиш ли, че ще съм тук в десет часа сутринта в събота, ако ставаше въпрос само за открадване на радиокасетофон на кола? Замисли се над това, Марвин — каза той, започвайки да го обикаля в кръг. Следващите думи започнаха зад гърба му — Познаваш системата. Защо, по дяволите, детектив от Кармъл ще разговаря с някаква дребна риба като теб в събота сутринта?

— Чакам, бледолики. И името ми не е Марвин, а Ууд. Чакам моя човек и тогава може да говоря.

— Кога беше последният път, когато ти помагаше адвокат, Ууд? Искам да кажа действително ти помогна? Аз мога да ти помогна, Ууд. Този случай е мой. Не е на детектив Тили, не е дори на „Сийсайд“. Мой е. Ако правиш какъвто и да е пазарлък, някакви преговори и уговорки, ще бъдат с мен. Ако чакаш за твой съветващ адвокат, ще стане истинска бъркотия. Много лошо. Схващаш ли? Искаш ли да знаеш защо? Защото разследвам две убийства, Марвин. И познай кой е първият заподозрян от мен? — Сега се намираше от другата страна на масата, която беше пред него, и го гледаше в изцъклените, неподвижни очи. — Чуваш ли ме, Ууд?

Ууд се приведе и облегна на ръка, подпряна на лакът на масата, отпускайки главата си настрани и изпускайки шумно въздух. Усмихна се ехидно:

— Чувам те, бледолики. Въпреки това, по-добре е да си почакам моя човек.

Миризмата беше ужасна. Дюит размаха ръка пред лицето си да раздвижи въздуха.

— Ууд, не бледолики, а детектив Дюит. Целуни си тъпия задник за сбогом, конте такова. Само по първия случай има две точки на обвинение. — Спря до вратата да почака дали той ще промени решението си.

В този момент вратата зад него се отвори рязко и тя нахлу вътре.

— Доколкото разбирам, детективе — започна Мейхъни преди дори да каже нещо за запознаване, — моят клиент е поискал да бъде представян, преди да се говори с него. Вратата е зад мен. Ще ви се обадя, когато и ако сме готови. — Мейхъни свали якето си, отвори папка, прочете нещо от нея и вдигна поглед към Ууд. Позата й беше като на пръчка от метла, с щръкнали гърди и надничащи през тънкия плат на дрехата зърна. Някакво лице с опъната кожа върху рамка от остри кости, издадена брадичка и подхождащ на нея крив като кука нос. Котешки очи. Ууд втренчи поглед право в гърдите й. Тя изглежда беше свикнала с подобни неща. Седна с разкошния си задник на ръба на масата; полата й се вдигна до средата на бедрата. Краката й бяха дълги, елегантни и мускулести. Две различни жени: неловко стеснително младо момиче и дръзка, груба, агресивна и добре надарена от врата надолу. — Чакаме, детективе.

Дюит излезе от малката стая и затвори вратата.

— Много е трудна и й знае много устата — каза той на Тили.

— Много — съгласи се Тили. — Както ти казах, върти си задника навсякъде, а работи добре и орално. Има слух, че с тези устни може да изсмуче коркова тапа от бутилка вино. — И добави: — Не говоря само за устата й.

Когато накрая Лейла Мейхъни го повика да влезе, тя огледа внимателно Дюит по такъв начин, като че ли месар оглеждаше отстрани теле. В случая — разрошено, уморено теле. Гледаше го втренчено. Постоянно се въртеше и подместваше неспокойно в своя стол. Върхът на езика й постоянно навлажняваше и без това влажните устни, на които беше сложила измамна усмивка. Постоянно нещо се оправяше, побутваше прическата си, подръпваше и приглаждаше дрехите си. Гласът й беше естествено гладък като крем; косата й беше с много изрусени кичури и той отгатна за себе си, че тя е някъде в началото на своите трийсет години, и че носи пигментирани контактни лещи. Никой не можеше да има такива зелени очи. Почти щеше да я помоли да спре да прави това с езика си.

— Мога само да допусна, мистър Дюит, че вашето присъствие тук в „Сийсайд“, означава как да го нарека? — проява на интерес към моя клиент, който вероятно измества сегашните обвинения.

— Това е вярно, госпожице съветващ адвокат. Обясних го на Ууд. Но той изглежда не се заинтересува много.