Макс Колинс - Мавърик

Сигурен съм, че няма нужда да ви казвам името му.

Подпрян на перилото, се наслаждавах на хубавата пура и на отблясъците на слънцето във водите на Мисисипи. Видях една-две познати физиономии в тълпата, една от които изискваше особено внимание. Точно върху това разсъждавах, когато чух познат, чуруликащ, оу-така-ли южняшки акцент, който принадлежеше на някаква млада дама.

— Нима е възможно?

Обърнах се, опрях гръб в парапета и се усмихнах.

— Възможно е и още как. Здравей, Анабел.

Носеше същия пътнически костюм с цвят на долари, и като се има предвид това, което тя — по-скоро ние — бяхме преживяли, не изглеждаше по-зле отпреди. Най-малко тя. Красавица.

Хвърли се в прегръдките ми.

— О, Брет… сънувах този миг, молех се за него… мой единствени истински герой… жив!

— Да — казах аз, — но не благодарение на теб.

Освободих се от ръцете й.

— Нима казах нещо, което те обиди?

Извърнах се и погледнах пак към реката. Сейнт Луис чезнеше в далечината, а зеленината и по двата бряга бе успокоителна за очите.

— Мисис Брансфърд, ще ми се да си мисля, че разбирам от шега не по-малко от всеки друг, но да откраднат спестяванията ми преди да тръгна с диваците да посрещна там смъртта си? Тук моето чувство за хумор се изчерпва.

Тя бе близо до мен. Докосна крайчеца на дантеления ми ръкавел.

— Изглежда си се измъкнал невредим… дори са ти останали две ръце да играеш покер.

— И за какво са ми като нямам пари да залагам.

Нежните й пръсти притиснаха гърдите й.

— Да не искаш да кажеш, че някой те е обрал? Колко ужасно! Ти нали не подозираш… ох, просто не мога да го кажа.

Почти бях забравил как можеше да пърха с дългите си мигли.

— Не те подозирам — казах аз.

— Това е такова облекчение.

— Сигурен съм.

Тук тя се обиди.

— Брет — каза тя с треперлив глас, южняшкият й акцент бе в пълната си сила, — ако някога си вярвал на нещо, което съм ти казала, повярвай ми… аз не съм ти взела парите.

— Никога!

В големите й очи просветна надежда.

— Никога не си помислял, че аз съм ти взела парите?

— Никога не съм вярвал на нещо, което си ми казвала.

Тя премигна веднъж.

— О, не. Не съм ги взела… не и тогава. Не и когато така благородно тръгна с онези диваци.

— Направила си го по-рано.

Очите й се взряха в мен, после се притвориха, тя сви рамене и кимна.

— Мислех си, че си решил да тръгнеш без мен и да ме оставиш с Кошър, пленниците и онези заселници.

— Ами така си беше. Само че не виждам това с какво оправдава кражбата ти?

Виновният й поглед бе почти убедителен.

— С нищо и наистина се чувствам отвратително.

— Не толкова „отвратително“, че да предложиш да ми върнеш парите?

— Вече не са мои. Де да можех… те са изгубени…

Намръщих се.

— Защо пък изгубени?

— Комодора, тази чаровна змия…

— Моля те, не ми напомняй за змии. И така. Какво Комодора?

Тя се усмихна печално.

— Дадох му моите двайсет и две хиляди…

— Твоите двайсет и две хиляди?

— Нашите двайсет и две хиляди… ние сме съдружници, не забравяй? Дадох му ги, макар че не ми достигаха три хиляди с надеждата, че ще мога да намеря остатъка.

— Значи не си успяла. Поискай си ги обратно.

— Той се съгласи да ми запази място в турнира и да разреши на жена да участва, само при условие, че ако не успея да събера пълната сума, това, което съм внесла не подлежи на връщане.

— Подло копеле. Предполагам, накара те да подпишеш декларация?

Тя въздъхна и кимна.

— Надявах се да намеря някой напил се богаташ, от когото да измъкна или открадна жалкия остатък, но уви, нямах късмет. А през последните дни на покер масите все излизам на чисто… въпреки съветите ти.

— Поне не си губила… с изключение на „нашите“ двайсет и две хиляди.

Тя поклати глава и се загледа в блещукащата вода, докато колелото на парахода ни тласкаше — нагоре към Мисисипи.

— Не бих искала да прозвучи неблагодарно, не и към най-невероятно привлекателния…

— Моля те, Анабел. Не след като съм обядвал.

— Съжалявам. Както и да е, защо трябваше да не достигат три хиляди, Брет? Бедното ми сърце толкова много желаеше да участва в това състезание…

Бръкнах във вътрешния си джоб и извадих остатъка от пачката, която моята дребничка благодетелка ми бе дала.

Очите на Анабел така се ококориха, че си помислих, че Джоузеф и неговите войни гребат с канутата си към нас.

— Госпожа Фортуна е била благосклонна към теб?

Така беше.

— Това са моите двайсет и пет хиляди, точно — казах аз. Отброих три хиляди на по сто. — Ето ти трите хиляди, които не ти достигат.