Макс Колинс - Мавърик

— Не.

— Не знаех, че не е нормално човек да общува с такива твари, и затова го правех, без да се замислям, ей така. В нас, хората, има скрити най-различни способности. Необикновени способности. Магия. Някои го наричат талант.

— Винаги ме е бивало с картите — признах аз.

— Знам. Ето защо искам да ми направиш онзи номер, който си направил на майка си.

Стреснах се.

— Откъде знаеш за това? Това е нещо много лично…

Може би все пак старицата бе вещица.

— Ти имаше треска, синко. Бълнуваше в съня си. Аз те слушах — тя вдигна рамене. — Къщата си е моя, ако искам ще слушам. Пък и си ми длъжник!

Въздъхнах. Наистина й бях длъжник — дори и да анулираше подаръка от пари, аз все пак щях да й дължа живота си. Кимнах.

Сега гласът й бе учудващо нежен.

— Защо е толкова лично?

Тогава внезапно започнах да й разказвам. Да й разказвам за неща, които не бях споделял с нито една жива душа — ако приемем, че това дребно същество бе жива душа.

— Майка ми умираше — казах аз. — Исках да й дам нещо преди да ни напусне. Сигурно си мислиш, че този ден е имало някаква магия, или поне малко късмет… но не.

— Майка ти обичаше ли номера с карти?

Усмихнах се леко и кимнах.

— Тя бе прекрасна дама. Крупие, от Начез до Ню Орлеънс нямаше по-добра. Тя и Татко се срещнали на един параход, пътуващ по Мисисипи… имало голяма игра, голяма колкото шампионата в Сейнт Луис. Той спечелил ранчо.

— Цяло ранчо?

— Цяло ранчо… В Тексас. Той и майка ми се преместили там, гой временно оставил покера, а тя рулетката и заедно отгледали много добитък и две момчета.

— Имаш брат?

— Барт. Една година по-малък. Винаги ни е бивало с картите, дори когато бяхме съвсем малки. Татко ни окуражаваше, а мама нямаше нищо против. Харесваше й, когато й показвах трикове с карти — като й кажех „Избери си една карта“, винаги си избираше асо пика.

Дребната старица седеше на стола до мен и внимателно слушаше. Змиите се размърдаха за момент, но тя вдигна ръка и те замръзнаха на местата си, неподвижни като камъни.

— Тя бе толкова болна — продължих аз. — Лежеше в леглото си бледа като платно. За пръв път видях татко да плаче. Тя не плачеше. Извика ни с Барт и погали лицата ни. Исках да направя нещо, за да се почувства по-добре… но не исках да е трик. Не и този път. Така че й казах: „Искаш ли да видиш асо пика, мамо?“ А тя отговор: „Да, момчето ми, искам“. Аз й дадох картите, тя ги разбърка, аз цепих… и не стана. Да, беше пика. Мизерна девятка. Та толкова за магията. За късмета. Повече никога не съм му се доверявал, независимо как го наричаш.

Тя бръкна в някакъв джоб и в ръката й се появи тесте карти.

— Искам да направиш това и за мен — каза тя и кимна към пачката долари в скута си — и тези пари ще бъдат твои.

— Какво да направя за теб?

— Ще цепиш на асо пика! Какво друго?

— Не. Не мога да направя това.

— Защо?

— Когато пораснах разбрах, че асо пика е картата на смъртта. Представяш ли си? Майка ми на смъртно легло, а аз се опитвам да цепя на асо пика…

— Но ти не си успял.

— Не, аз я разочаровах.

— Разочаровал си я и то много пъти, нали така синко? Първо, не си цепил на правилната карта, а освен това се оказва, че от самото начало си избрал неподходяща карта… Нищо не можеш да свършиш както трябва, не е ли така?

Не отговорих.

— Да, този път ще цепиш на асо пика, заради мен. Освен това не означава смърт, това е просто една карта. Но това е картата, на която искам да цепиш…

— Вероятността е 1 към 51.

— Можеш да лъжеш. Видях те как ги пипаш.

— Аз не лъжа.

— Знам. Цепи асото.

— Не — казах сопнато. — Задръж си парите. Шансът е прекалено малък… и не искам отново да се проваля.

Тя щракна с пръсти.

Гърмящите змии като че ли започнаха да се събират около мен. Бях станал център на вниманието, разклатиха опашки и затракаха, като че ли за да оправдаят името си.

— Няма да го направиш… — казах й аз.

— Без да ми мигне окото, ако се ядосам.

А гърмящите змии побесняха.

Преглътнах.

— Може би ще пробвам — казах аз, — щом такова е положението.

Тя отново щракна пръсти и змиите се успокоиха и се върнаха на припек, като тънки вадички вода.

— Виждам, че се вразумяваш — каза тя, стана от стола си и използва пъна като маса, където разбърка картите. Постави пачката банкноти до тестето карти, като че ли това бе залогът.

Всъщност така си и беше.

Поех си дълбоко въздух и се съсредоточих. Тя бе приковала погледа си на мен — чувствах го — мисля, че дори и проклетите змии ме наблюдаваха. Подухна вятър и окуражително прошепна, ръката ми бе над тестето. Усетих гъдел. Какво ли беше това? Късмет? Магия? Вълшебство?