Макс Колинс - Мавърик

— Омети си чинията — каза тя. — Искаш ли да си възстановиш силите или не?

— Какво… ъ, какво е това?

— Понякога не е изгодно да се задават прекалено много въпроси. Да кажем, че е специалитет на дома и толкоз.

— Не съм гладен.

Тя погледна към пода. Изражението й бе сърдито.

— Какво мислиш?

— Моля?

Тя избухна. Все едно някой отвори фурна.

— Не говоря на теб! — погледът й отново се насочи към пода и с нормален глас тя каза:

— Какво е твоето мнение, Хенри?

Отговорът бе леко потракване.

— Смяташ ли? Това е интересно — тя лапна една лъжица от яденото си, след това още една и каза: — Хенри смята, че трябва да бъдеш наказан. Хенри мисли, че грубите хора, които обиждат своята любезна домакиня като твоя милост, заслужават наказание.

Хапнах една лъжица.

Но тя не бе свършила.

— Ти ли си убил животното за тази гозба? Не. Ти ли си отгледал зеленчуците? Не! Трудила ли съм се аз, за да я приготвя? Да! Знаеше ли ти, че аз я смятам за мой специалитет? Да.

Хапнах още една лъжица.

— Като твоя домакиня, моята работа е да се чувстваш като у дома си, да се чувстваш удобно и приятно — нещо, което аз и моите рожби се блъскаме като роби, за да постигнем. Така че твоя работа като гост е да ме накараш да усетя твоето признание. Трябва да поработиш над това, синко.

Хапнах още една лъжица и се усмихнах лъчезарно.

— Вкусно — казах аз.

Това я разсмя. Тя се смя доста дълго, когато накрая се успокои, каза:

— Е, това бе страхотно!

После се надвеси над масата и ме дръпна за ухото, все едно бях непослушно дете.

— Животът е сериозно нещо!

И така аз изядох загадъчния й специалитет. Права бе — бях груб. Но не странната гозба, нито гърмящите змии по пода бяха прекършили гордостта ми. Наистина трябваше да възстановя силите си, но имаше и нещо друго. Нещо вътре в мен, което винаги ме бе тласкало напред — усещането, че няма игра, която да не мога да спечеля.

Брет Мавърик можеше да надприказва, да надхитри и, ако е абсолютно необходимо, да надстреля и най-добрите.

В момента ми бе трудно да се ориентирам в къщата на тази отшелничка и нейния покрит със змии под.

Тя разбираше това или го усещаше. В дрезгавия й глас се появи нещо нежно, дори утешително.

— Имаш нужда от сили, синко. Яж.

— Не знам, защо ми е тази сила, госпожо — признах аз. — Целта на моя живот ми бе измъкната от ръцете.

— Целта на живота ти?

Разказах й за шампионата по покер в Сейнт Луис. Казах й за двайсет и петте хиляди долара такса за участие, казах й, че съм играл покер практически през целия си съзнателен живот, че това е единственото, което някога съм правил и как искам да знам, веднъж завинаги, дали наистина съм най-добрият.

— Значи никога не си работил, само карти?

— Само в краен случай. Както стария ми Татко казваше: „Работата става да убиваш времето, обаче е лош начин да си изкарваш прехраната“.

Това я накара да се усмихне, но този път не ми дръпна ухото. Вместо това каза:

— Много пари ли са на карта в тази игра?

Кимнах.

— Но дори да стигна навреме, нямам пари да си платя таксата за участие. И без това не ми достигаха няколко хиляди. А това, което имах, ми го откраднаха и вероятно вече е изхарчено.

Тя се наведе напред и очите й бяха остри като игли.

— Нека ти кажа нещо, синко, няма нищо по-безсмислено на тази земя от парите.

— Не е за парите.

— А за какво тогава?

— Въпросът бе да разбера. Да разбера дали съм най-добрият.

Тя кимна. После се усмихна, една крива и жълта, но невероятно очарователна усмивка.

— Гледам, омете си чинията. Допълнително?

Разтегнах устни в усмивка и бутнах дървената чиния към нея.

— Съвсем малко. Вече съм сит, обаче е ужасно вкусно и не мога да се спра.

Този път тя наистина се усмихна и погледна към пода.

— Виждаш ли, Хенри? Ти грешеше, а аз бях права, той е добро момче.

И така аз ядях храната й, слушах с интерес бъбренето й, спях на леглото й, и то спях добре, като се има предвид пълзящата компания, и на сутринта на по-следващия ден започнах да идвам на себе си.

Седях на единия от двата дървени стола, които тя бе поставила до един огромен пън, докато „рожбите й“ се приличаха на слънцето. За един толкова топъл, слънчев, великолепен ден по небето имаше необичайно много облаци, големи и бели, те се движеха по хоризонта, почти се гонеха като диви свободни коне. От време на време се чуваше глух, едва доловим тътен, който все пак безсъмнено бе гръмотевица. Заплаха от буря някак не се връзваше с греещото слънце.