Макс Колинс - Мавърик

Не можех да реше в кое да гледам.

Той прошепна нещо. Наведох се още, за да го чуя.

— Нещастник — каза той.

Те се бяха промъкнали зад мен и единият бе взел пистолета ми, преди дори да мога да се обърна. Друг ме ритна по главата, светът започна да се върти и аз се строполих на земята.

Не бях в безсъзнание, просто шашнат и замаян от болка. Двама мъже стояха над мен — единият от тях имаше червен белег на врата, а другият бе стар приятел.

Нещо такова.

Негодяй с черно сомбреро, демилитаризирана кавалерийска куртка и черна остра брада.

Негодяй на име Ангела.

Който, тъкмо когато се изправях на крака, ме ритна в стомаха. Аз изхъхрих и преди да успея отново да си поема дъх, той пак ме ритна в стомаха. По-силно. Не можех да дишам. Затварях и отварях уста като риба на сухо.

Търкалях се по земята и се държах за корема, вероятно бях пребледнял като платно, когато пареща течност нахлу в гърлото ми и чух отвратителния злобен глас на Ангела.

— Трябваше повече да им платиш на онези каубои, Мавърик говореше Ангела. — Понапиха се и почнаха да се фукат и да ми се подиграват. Казаха ми, че си им платил, за да ги натупаш. И знаеш ли? Аз ги натупах безплатно…

Мъжът, на когото исках да помогна, онзи разногледият, пребърка джобовете ми. Намериха хилядарката от Джоузеф и спечеленото от покера в Кристъл Ривър. Стотачката, забодена от вътрешната страна на ризата ми, обаче си остана моя.

Не че в момента можеха да ми послужат за нещо, нито пък в бъдеще, тъй като очевидно трудно можеше да се каже, че изобщо имам такова.

— Не че щях да те оставя да спечелиш онази игра, в никакъв случай — говореше Ангела, докато другарите му сипеха юмруци и ритници върху ми, — но щях да те оставя жив. Обаче ти ме направи на глупак…

Той се присъедини към боя, който бе най-злобният, който някога съм ял, а аз съм изял доста. Опитах се да се съпротивлявам, но това бе все едно коте да маха с лапи по въздуха. Атаката им бе твърде внезапна, твърде свирепа. Единственото, което можех да направя, бе да остана в съзнание.

— Стига! — каза Ангела след много-много време, поне на мен така ми се струваше. — Дайте да украсим някое дърво…

Което ни връща обратно под буреносното, разтърсвано от гръмотевици небе и красавеца — тоест аз — с вързани зад гърба ръце и с примка на врата, седнал върху кон, който се държи смайващо добре, имайки предвид, че е под мен само от няколко дни, и с торба гърмящи змии в краката си.

Всъщност на този етап примката вече не бе на врата ми. Бях успял да я приплъзна под носа си, без да смутя Оли. Пълзящите змии обаче вероятно скоро щяха да сторят това. Но за момента конят не бе забелязал, или просто не бе впечатлен от дузината гърмящи змии, които, свободни да поемат в която и да е посока, избраха да се затирят към нас.

Гръмотевица разтърси небето и земята, дървото включително. Бурята бе превърнала деня в нощ и светкавица хвърли за миг сребърното си сияние върху света — свят, където около дузина змии, се свиха на кълбо, вдигнаха опашките си и шумно затракаха.

Сега Оли ги забеляза, или поне така изтълкувах начина, по който вдигна глава — но не помръдна от мястото си.

— Спокойно, момче — успокоявах го аз, като се опитвах да провра примката над носа си. Не беше чак толкова голям, в края на краищата. Защо трябва да е толкова трудно…

Оли препусна.

Хукна, изчезна, без много-много да обезпокои змиите, а аз увиснах, поклащайки се с вързани зад гърба ръце над гърмящите изчадия.

Вратът ми не се счупи, защото примката вече не бе около него. Въжето гореше горната ми устна, закачено под носа ми и неудобството бе невъобразимо — като че ли някакъв великан се опитваше да измъкна главата ми, като упорита коркова тапа от бутилка вино.

Бях уморен. Дали щях да умра така увиснал? Исках ли наистина да падна сред това гъмжило от гърмящи змии? А може би болката постепенно ще изчезне, а змиите ще се предадат и ще се махнат? Стотици мисли се стрелкаха през главата ми — ужасни, мигновени като бляскащите светкавици, силите ме напускаха, усилията ми ставаха все по-немощни, и накрая увиснах като дроб.

Винаги съм казвал, че Фортуна е най-любимата ми дама, но, честно казано, никога не съм разчитал на нея, никога не съм я призовавал. Запомнях всяко раздаване и играех по законите на вероятността. Пазех съвета, който Татко ни даде, на Барт и мен, когато напуснахме ранчото в Тексас: „Ако имаш едно асо, не разчитай, че ще получиш още три, като смениш три карти.“

Затворих очи. Не бе точно молитва. Но ако Госпожа Фортуна се появеше и ме избавеше от загубена игра, сега бе времето.