Макс Колинс - Мавърик

Но аз бях в дървена къщурка, която не бе особено комфортна, и мебелировката на тази селска, макар и просторна стая, бе толкова скърпена, колкото и облеклото, което бе носила старата жена. Там имаше всичко — от грубо издяланите вещи на ранните заселници до прецизните изделия на викторианските занаятчии. И навсякъде бе пълно с джунджурии — малки колекции от това-онова: разноцветни свещи, стари шишета, хилещи се парцалени кукли, буркани копчета, спрели часовници (дали Грозната Ани Брансфърд не бе минала през този край?!) гребени, плювалници, изящни статуетки, изработени от умелата ръка на човека, кварцови кристали, направени от по-всемогъщ майстор. В единия ъгъл бяха захвърлени няколко издути торби от зебло, натъпкани бог знае с какво, а най-хубавото от всичко — по пода, пълзящи насам-натам, като че ли притежаваха къщата, бяха моите стари приятели гърмящите змии.

— Това адът ли е? — попитах аз, без да се обръщам към някого, като се повдигнах на лакът.

— Не, глупако — отговори ми дрезгав глас, — това е дом, моят дом… и ще те помоля да не бъдеш толкова критичен към благосклонността на провидението.

Седнах в кревата, без да спускам крака към пода, защото змиите се плъзгаха навсякъде.

Моята странна съсухрена домакиня седеше, пушейки лула от царевичен кочан, и се люлееше в един люлеещ се стол три пъти по-голям от нея. Обсипаното й с кръпки облекло бе различно от предишния път, но стилът си оставаше същия.

— Ти… ти не си ме убила?

— Много си наблюдателен — тя поклати глава, захапала лулата си. — Не, ти си прекалено глупав, за да откраднеш моите рожби. Били са онези пътници, които спряха в станцията, когато си купувах провизии.

— Взимаш своите… рожби с теб, когато пазаруваш?

Тя се намръщи.

— Жестоко е да ги оставя затворени, не мислиш ли? Проклет глупак. За малко да умреш от треска, знаеш ли?

— Змия ли ме беше ухапала?

— Не! Беше почти обесен.

Разтърках врата си.

— Помня.

— Плюс това си бил малтретиран от далеч по-зли същества от моите рожби. Никога не съм виждала толкова пребит човек. Хората са безмилостни създания, не мислиш ли? Хенри! Слез оттам!

Проследих погледа на строгото й лице и той ме отведе в ъгъла на кревата ми, където една гърмяща змия бе тръгнала нагоре по юргана. Като добре възпитано куче, подчиняващо се на своя господар, „Хенри“ слезе от ръба и се присъедини към другите си братя и сестри на пода.

Докоснах челото си. Главата ми щеше да се пръсне.

— Кой… кой ден сме днес?

Тя изсумтя и продължи да се люлее.

— Синко, времето отдавна загуби смисъл за мен.

— Добре, ами от колко време съм тук?

— Няколко дни. По-малко от седмица — внезапно тя се намръщи. — Какво гледаш?

— Не разбирам?

— Гледаше сините ми шишета. Мислеше да ги откраднеш. Не се опитвай да отричаш. Такава друга колекция не можеш да намериш никъде, освен в Лондон, Англия.

— Сигурен съм. Нямам намерение да крада колекцията ти от сини шишета.

— Пробвай, ако искаш… рожбите ми ще те изпохапят до смърт, разбира се, ако настояваш, опитай.

— Не, благодаря.

Тя отново се успокои, люлееше се леко, от лулата й се виеше дим.

— За малко да те обесят, а и да те размажат от бой не е шега работа. Трябва да си почиваш. Ще се оправиш.

Скърцането на люлеещия се стол по дървени под бе странно успокоително.

— Ще се оправиш — повтори тя. — Ще се оправиш.

И аз се унесох.

Седях пред дървена маса твърде малка за мен, върху дървен стол твърде малък за мен, върху раменете ми бе наметнат ръчно плетен шал. Тя ме бе довела дотук, а змиите се разтваряха пред нас като гърчещо се червено море. Те си пълзяха долу, докато си седях на масата, от време на време някоя минаваше над обувката ми.

Аз обаче бях спрял да се страхувам. Не смятах, че „рожбите“ ще направят някоя беля пред майка си.

Тя готвеше на огромната черна печка в ъгъла на голямата стая, което представляваше кухнята, а висящите тенджери, тигани, съдове и уреди навеждаха човек на мисълта, че всеки ден готви за цял полк. Но явно ядяха само тя и рожбите й.

Тя ми донесе димяща чиния пълна с ядене и я сложи гордо пред мен. Приличаше на копелдашка яхния, а и миризмата бе пикантна и определено не неприятна, макар и непозната. В кафяв сос плуваха парчета бяло месо.

— Това не е гърмяща змия, нали? — попитах аз.

— Не! — каза тя, като седна срещу мен със своята чиния димящо ядене. — Аз да не съм канибал.

Хапнах една лъжица. Не беше лошо, но и без това от преди ми се гадеше, а екзотичността на подправките и тайнствеността на съдържанието, не бяха особено възбуждащи апетита.