Джаки Колинс - Шансове

Сряда, 13 юли 1977 Ню Йорк

Седнал зад пищно украсеното си с дърворезба бюро, Коста Зенокоти гледаше в захлас седналата срещу него девойка. Тя изстрелваше думите, ръкомахаше и подсилваше казаното с израза на лицето си. Исусе! Той се отврати от себе си, че му минават подобни мисли, но пък тя беше най-сексапилната жена, която някога беше срещал в живота си.

— Коста? — рязко прекъсна тирадата си тя. — Ти изобщо слушаш ли ме?

— Разбира се, Лъки — побърза да й отговори той, все още смутен и объркан. Беше толкова млада… Колко ли годишна беше? Двайсет и седем или осем?… И на тези години беше вече толкова умна и отракана. Почти беше сигурен, че е разгадала похотливите му мисли.

Лъки Сантейнджело. Дъщерята на най-добрия и верен до смърт приятел — Джино.

Развратница. Дете. Дама без предразсъдъци. Изкусителка. Коста я познаваше във всичките й превъплъщения.

— Значи ти е ясно — тя порови в огромната си чанта от „Гучи“ и измъкна пакет цигари, — че хич не му е времето баща ми да си идва. Ама хич! Ти трябва да го разубедиш.

Думите й го върнаха към действителността. Понякога можеше да е толкова наивна — да очаква, че на този свят съществува някой, който да попречи на Джино да направи това, което е решил. Беше дъщеря на Джино и трябваше да го знае по-добре от всички останали. Освен това двамата бяха от една коза яре. Дори физически щерката беше копие на бащата. Имаше неговото лице на неустоим чаровник — с маслинена кожа, с дълбоко поставени, криещи огъня в тях черни очи, с плътни, чувствени устни. Само носовете им бяха различни — този на Джино беше леко орлов, с широки ноздри, докато нейният бе по-фин и по-женствен. Косата и на двамата беше къдрава, смолисточерна — дълга до раменете, свободно пусната при Лъки, и гъста, без признаци на плешивост въпреки възрастта — беше прехвърлил седемдесетте — при Джино.

С известно съжаление Коста посегна към лисото петно на темето си — какво ти петно, беше си направо плешивина, която никаква прическа не можеше да замаскира. Е, все пак беше на шейсет и осем. Какво ли друго можеше да очаква на тази възраст?

— Нали ще го убедиш? — напористо повтори тя. — Нали! — тонът й стана още по-настойчив. — Ще го направиш, нали!

Не беше точно сега моментът, помисли си Коста, да й каже, че Джино вече се е качил на самолет, който се готви за приземяване. Че скоро ще бъде на летището. Че вече се е завърнал. На Лъки нямаше да й остане друга възможност освен да се примири с факта, че баща й отново ще поеме бизнеса в свои ръце.

Мили Боже! Лайното вече летеше към вентилатора и той, Коста, щеше да се окаже точно под перките.

Три етажа по-високо Стивън Баркли работеше усърдно и на спокойствие в тихия офис на приятеля си Джери Майерсън. Двамата се бяха договорили Стивън да използва кабинета, когато не желае нещо да го разсейва, но само след работно време. Беше страхотно споразумение. Не звъняха телефони. Не му дотягаха никакви хора. В собствения му кабинет винаги беше лудница — по всяко време на деня и нощта. А телефонът не преставаше да звъни дори в апартамента му.

Стивън се разкърши, погледна часовника си и като видя, че наближава девет и половина, едва чуто, беззлобно изруга. Часовете бяха отлетели неусетно. Веднага си помисли за Ейлийн и се поколеба дали да й позвъни. Днес беше определеният им за театър ден, а той го бе провалил. Но именно това харесваше у Ейлийн — нищо не можеше да я разстрои, приемаше нещата еднакво спокойно — нямаше значение дали е неосъществено отиване на театър, или предложение за женитба. Преди три седмици й направи предложение и тя се съгласи да се омъжи за него. Отговорът й не изненада Стивън — Ейлийн не си падаше по сюрпризите, а след съвместния му живот със Зизи, неговата бивша съпруга, той изобщо не се нуждаеше от тях.

Стивън беше на трийсет и осем и му се живееше спокойно. Ейлийн беше на двайсет и три и беше способна да му осигури такъв живот.

Стивън Баркли беше прокурор с блестяща професионална кариера. Когато социалните прегради пред чернокожите започнаха да падат, Стивън се оказа изключително подходящ да прекрачи границата — със завършен колеж, с висше юридическо образование и безкраен ентусиазъм. А с неговите знания, интелигентност и остър ум не се оказа трудно да постигне това, което желаеше. Изключително приятната му външност също допринасяше за това. Над метър и осемдесет висок, с атлетично тяло и будещи доверие зелени очи, с черна къдрава коса и млечношоколадова кожа, Стивън в действителност не си даваше сметка колко добре изглежда. Това качество на характера му обезоръжаваше хората, извеждаше ги от равновесие. Вместо очакваната горделивост се сблъскваха с любезност. Вместо очаквания циник виждаха човек, загрижен за мислите и чувствата на другите.