Чернокоското се ухили.
— Къде отиваш? — въпросът прозвуча носово, като скимтене.
Дарио почти беше стигнал вратата.
— Я зарежи тая работа — продължи момчето. — Погрижил съм се за това. Тия ключове тук, човече, са твоите ключове. Разбираш ли? Твоите! Чаткаш какво значи това, нал’ тъй? Значи, че ние двамата с теб сме заключени в този апартамент по-сигурно, отколкото в задника на президента Картър. Бас ловя, че задникът му е тесен, човече, ама наистина тесен.
Момчето бавно вмъкна ръка в колана на дънките си и я извади, стиснал смъртоносен нож. Близо двайсет сантиметра бляскава стомана.
— Искаше да ти взема силиците от чукане — подигра го то, — мога отново да го направя… ама едно яко клатене, дето няма да го забравиш никога.
Дарио се смрази до вратата. Започна трескаво да обмисля положението. Кой е този? Какво иска от него? Имаше ли нещо, с което да го подкупи?
И накрая му се мярна въпросът дали не го е изпратила Лъки? Дали тази кучка не е решила да се отърве от него един път завинаги.
За жена, прехвърлила петдесетте, Кери Баркли изглеждаше изумително — две партии тенис ежедневно поддържаха фигурата й стройна и атлетична. Лицето й, с високи скули, живи очи и сочни устни, се подчертаваше от черната, опъната назад коса, държана от две диамантени шноли. Кери не беше красавица в общоприетия смисъл, особено като млада — тогава изглеждаше дива и еротична, но сега, с правата си черна коса, лекия грим и елегантните дрехи беше наистина красива жена. Респектираща. Самоуверена. Овладяна. Една чернокожа дама, прокарала сама пътя си до висшите кръгове в света на белите.
Караше тъмнозелен „Кадилак Севиля“, шофираше бавно, плътно в лявото платно и търсеше място за паркиране. Устните й бяха гневно стиснати и почти не се виждаха. И чувството, което изпитваше, беше именно такова — гняв. Минали бяха толкова години и през цялото време тайната й остана неразкрита. А сега един анонимен глас по телефона я бе принудил да шофира посред нощ в Ню Йорк. Тя пътуваше към Харлем, към едно минало, за което мислеше, че е оставила завинаги зад себе си.
Шантаж! Това беше целта. Чисто и просто шантаж.
Тя спря при червената светлина на светофара и притвори очи. За кратък миг помисли за сина си Стивън, толкова преуспял, толкова уважаван. Господи, ако узнаеше някога истината за нея… Не трябваше дори да си помисля за това.
Колата зад нея избибика и тя рязко натисна газта. После гальовно потупа дамската си чанта, оставена върху седалката до нея. Беше хубава чанта, подарък от Стивън за Коледа. Потвърждаваше безпогрешния му вкус. Женитбата му със Зизи, тази курва, беше единствата проява на безвкусица в живота му. Но сега се беше разделил с нея и то окончателно.
Пари… И колко сладка е силата, която ти дават…
Кери въздъхна, плъзна ръката си в чантата и порови вътре. Малкият пистолет изстуди дланта й. Почувства се по-силна. Отблясъкът на метал, ултиматумът за разчистване на сметките.
Надяваше се, че няма да й се наложи да го използва. Защото знаеше, че може да натисне спусъка. И тя въздъхна още един път…
Джино Сантейнджело беше уморен. Полетът и бездруго беше дълъг, а последните десет минути се влачеха отчайващо бавно. Беше закопчал колана на седалката, загасил цигарата си и единственото, което искаше в момента, беше да усети под краката си добрата стара земя на Америка. Беше останал твърде дълго в чужбина. Сега се връщаше у дома — прекрасно усещане.
Една от стюардесите се спря до него и с приветлива усмивка го попита:
— Наред ли е всичко, господин Сантейнджело?
Все същото, на всеки десет минути.
Всичко ли е наред? Да ви предложа ли нещо за пиене, господин Сантейнджело? Искате ли възглавница? Одеяло, господин Сантейнджело? Списание? Нещо за ядене, господин Сантейнджело?
Президентът едва ли беше обслужван с повече внимание.
— Чувствам се чудесно — отговори й Джино. Хубаво момиче, но си беше пеперудка; той имаше набито око за тях.
— Оу, прекрасно — усмивката й стана още по-широка. — Вече пристигаме.
Да, пристигаха. В Ню Йорк. Неговият град. Неговото пространство. Неговият дом. В Израел прекара добре. Една прекрасна почивка. Но предпочиташе да прекара седемгодишното си изгнание в Италия.
Нетърпеливо погледна часовника си, истинско произведение на изкуството от злато и диаманти, който преди десет години му подари една знаменита руса филмова звезда. Въздъхна. Скоро щеше да си е у дома… Скоро щеше да си поговори с Лъки и Дарио. Бащински съвет, точно от това имаха нужда и двамата.
Читать дальше